Едва когато корабът бе вече навътре в реката и плаваше срещу течението, Мелани установи, че изобщо не изпитва страх. Много други неща се бяха случили и тя бе имала прекалено много други грижи, за да се отдаде на един толкова стар, отдавна надживян ужас. Беше излекувана. Дали Роланд ще се зарадва, като го чуе? Или ще го отмине с безразлично вдигане на раменете?
Мелани стоеше до парапета и се питаше къде ли е сега Роланд. Дали и той стои на палубата на някой кораб? Мисли ли за нея?
Ръката й стисна по-здраво парапета. Изведнъж пламенно й се прииска да бе казала на Роланд, че ще има дете от него. Дали това щеше да предизвика някакви чувства у него? Дали щеше да се зарадва, или да съжалява? Дали тогава щеше да остане, или щеше да се увеличи решимостта му да спечели богатство на остров Куба?
Зеленият бряг се плъзгаше покрай парахода. Слънцето бавно залязваше, златните му лъчи падаха косо върху водата и тя блестеше като опал. Скоро щяха да пристанат за през нощта, но утре по това време вече ще наближават Натчес. Там тя ще се отдаде на заниманието, което владееше отлично: да чака. Ще чака новини от Роланд, раждането на детето, времето, когато ще се уталожат чувството й за вина и угризенията за ролята, която неволно изигра в похода на Лопес. А после какво? Ами, ако остане вдовица? Не, не искаше дори да мисли за това. Ще продължи някак си да живее, да, и ще отглежда детето, което носи в себе си. Ще забрави някак си — но искаше ли й се наистина да забрави? През последните месеци имаше периоди, за които си заслужаваше да си спомня, моменти, в които изглеждаше, че тя и Роланд се приближават един към друг. Спомни си някои неща, които той бе казал, и неволно си помисли, че неговите чувства към нея, поне в тези случаи, са били същите, каквито тя изпитва сега към него. Какво щеше да стане с тях, ако се бяха запознали при други обстоятелства, ако помежду им не стоеше трагедията на дядо й, ако войната не бе наложила такива изисквания, ако тя не бе преценила така погрешно връзката му с мадам Дюбоа, ако не се бяха случили всички тези неща, които помрачаваха съвместните им часове? Нямаше отговори. Което беше станало, не можеше да се върне обратно, нито можеше Лопес да се върне обратно, нито да се заличи предателството на Дом.
Как ще застане пред Дом като го срещне? Все пак тя го подозираше. Вината му не бе доказана, но фактът, че не чу нищо за него, откакто мъжете започнаха похода, само потвърждаваше съмнението й. Дори той и Хлое да са напуснали Ню Орлиънс заедно с Куитманови, беше невероятно да отпътува, без да се сбогува, освен ако нямаше някаква причина. Доказателствата, които говореха срещу него, бяха неоспорими. Той беше единственият, който знаеше за разговора с испанския посланик. Той хранеше лична неприязън към Роланд и в навечерието на похода й спомена, че е възможно Роланд да загине. Все пак й се искаше да има доказателства за своите подозрения. Интересно бе да види как ще реагира Дом, ако го обвини открито. Но тя не знаеше какво да направи, ако вината му наистина се докажеше. Като се има предвид колко съмнителна беше правомерността на похода, той едва ли би могъл да бъде обвинен в предателство. При това положение американското правителство дори можеше да го похвали, да го награди. Ако се разчуеше какво е сторил, той щеше да стане нежелан в родния си край. Но можеше ли да го изложи на презрението на приятели и съседи, като знаеше, че макар и вината за постъпката му, да не пада пряко върху нея, все пак тя беше в основата на всичко?
Такива мисли сега са безполезни. Какво да направи и какво да каже, ще реши, като види Дом.
Глава четиринадесета
— А, ето къде си била! Прислужницата ми каза, че си искала да подишаш малко въздух, но никога нямаше да ми мине през ум, че ще те намеря в най-шумния кът на кораба.
Мелани се обърна към мадам Дюбоа и й се усмихна, като я видя да се приближава с развятата си жълта рокля.
— Тук ми харесва. На… наред ли е всичко, мадам Дюбоа?
— Ще се радвам, ако ме наричаш Колийн. Както знаеш, крия, че имам син, да не говорим пък за снаха. Да, всичко е в пълен ред. Не гледай, моля те, така измъчено. Може би е още твърде рано да се каже със сигурност, но мисля, че се отървахме.
Мелани не можа да потисне тръпката, която премина през нея. Пред вътрешния си взор тя още виждаше как сандъкът се спуска надолу по реката, как се премята и издава грозни бълбукащи звуци, потъвайки във водата. Беше ужасно да се отървеш така от един човек, сякаш не е нищо повече от умряла котка или торба отпадъци. Въпреки всичко, което Хенри й бе сторил и щеше да й стори, имаше чувството, че трябваше да се отнесат с трупа му по-човечно. Мислеше, че с поведението си са извършили светотатство спрямо живота изобщо.