— Отдавна ли я познавате? — осведоми се Мелани, по-скоро за да каже нещо, отколкото от любопитство към отношенията между двамата.
— Само от няколко месеца. И през последните два дни научих много повече за нея, отколкото през времето преди това. Не знаех, че има син, и никога не съм предполагал, че е толкова възрастна. Все още не мога да възприема, че е почти на годините на моята собствена майка. Тя е невероятна. Тя е просто невероятна!
На Мелани не й се искаше да задълбочава повече темата. Тъкмо щеше да отвори уста, за да отклони разговора в друга посока, когато вниманието й бе привлечено от един параход, който с голяма скорост ги задминаваше. Обърна се отново към своя събеседник:
— Доколкото чух, вие с Колийн имате ангажименти на север.
— Да, в Сейнт Луис, Синсинати, Балтимор, в дузина градове. Календарът ни е плътно запълнен, но Колийн предпочита да е заета с нещо, а не да седи в Ню Орлиънс и да чака новини. Наистина не й личи, но тя се страхува за сина си на онзи горещ, сух остров. И мисля, че страхът й е основателен.
Жан-Клод млъкна, когато параходът се изравни с тях и наду свирката. Техният параход прие предизвикателството и двата съда увеличиха скоростта. Хората се стекоха от трапезарията и се стълпиха покрай парапета.
— Нали не мислите…? — започна Мелани.
— О, напротив, мисис Донован — отговори Жан-Клод, като се поклони. Гласът му издаваше възбуда. — Състезание!
Над тях комините бълваха гъст черен дим, защото екипажът хвърляше в огъня сандъци с гранясала мазнина. Почти никой не усещаше ужасната смрад, която ги обгръщаше. Утринното слънце се отразяваше в стъклата на другия параход и превръщаше месинга в бляскаво злато. Учудващо ясно се различаваха и възторжените лица на пътниците, които удряха от въодушевление по парапета и се пляскаха един друг по гърбовете.
Мелани стана. Дълбоко в нея нещо потрепери. Кръвта се дръпна от лицето й, дланите й овлажняха. Струваше й се, че вече е стояла там, където беше сега, чувала е същите насърчителни викове и облози, които господата сключваха, усещала е същото напрегнато бучене на моторите, същите вибрации на палубата. Предчувствието за катастрофа извираше дълбоко в нея от спомена от най-ранното й детство. Той продължаваше да е мъчително ясен.
— Не! — прошепна тя, но никой не я чу сред възгласите и виковете.
Тълпата я увлече до парапета. С див поглед тя се оглеждаше и мислеше за Глори и Колийн, за Елен и за бебето. Къде са те? Още ли са в каютите? Обърна се към тях, тласкана от нещо, което не можеше да назове.
— Трябва да затворят осигурителните клапани — рече един мъж до лакътя на Мелани.
— Можеш да се обзаложиш, че отдавна са го направили — отговори друг. — Капитан Стендиш не се оставя лесно да го победят, без значение кой.
В този миг Мелани зърна Колийн. Тя стоеше почти в средата на палубата. Очите й блестяха от напрежение, беше хванала Елен под ръка. Квартеронката, подпряла детето на хълбок, също се напрягаше да види нещо.
Когато параходната сирена проехтя отново, сълзи бликнаха в очите на Мелани и тя се завтече към другите жени, разбутвайки с бясна бързина хората от пътя си.
— Колийн! — Изкрещя тя. — Насам!
При звука на собственото си име, актрисата се обърна, около устата й заигра усмивка, щом видя Мелани. Нежният израз изчезна от лицето й, когато ръката на Мелани сграбчи нейната със силата на отчаянието.
— Оттук! — извика Мелани. — Трябва да тичате в тази посока, всички!
— Какво има? — попита Колийн, чийто глас почти се загуби сред крясъците наоколо — другият параход отново излезе напред. Актрисата погледна безпомощно Елен, когато я задърпаха, и след кратко колебание квартеронката я последва.
— Не бива да стоите в средата на палубата — изпъшка Мелани, проправяйки си път покрай един невероятно дебел мъж, който не помръдваше и чукаше с бастун по палубата. — Там са котлите. Ако експлодират…
Едва ли можеше да има съмнение, че другите не чуха последните й думи. В този миг бебето в ръцете на Елен проплака. Гръмлива тръпка премина по парахода и там, където току-що бе стояла Колийн, изригна съскащ облак вряла пара и дървени отломки. От експлозията във въздуха се разхвърчаха трупове, други бяха живи сварени. А после, когато ехото от експлозиите замря, се чу гибелното прашене на пламъците.
Мелани беше изхвърлена напред и се просна в цял ръсена палубата. Спря се едва до парапета. Болките бях;, толкова силни, та й се струваше, че сякаш виковете и молитвите около нея идват някъде отдалеч. Лежеше притихнала, свита на кълбо, дъхът й спираше в гърлото, докато чакаше да отминат болките.