Параходът, построен почти изцяло от дърво, щеше да изгори като факла. Всички на борда го знаеха и не един беше слушал хиляди ужасни истории за смърт по реката. Така че настъпи истински ад. Мъже тъпчеха жени и деца, опитвайки се да спуснат на вода двете спасителни лодки. По-бедните пътници от долната палуба знаеха, че за тях няма надежда за спасение, и напускаха един след друг парахода. Хвърляха във водата бъчви, сандъци и щайги, всичко, което можеше да плува, и сами се хвърляха след тях. А другият величествен бял параход, чиито пасажери стояха до парапета, парализирани и неми от ужас, изостави бързо зад себе си горящата развалина и давещите се хора и продължи нагоре по реката.
Мелани стисна зъби и се привдигна. Наоколо се стелеше дим. Една жена, все още по нощница, изтича покрай нея с касетка за бижута. Възрастен мъж, по чието осаждено лице сълзите бяха оставили следи, мина, викайки името Марта. Дълго време не се видя никой, а после от тъмните облаци дим, които се кълбяха по палубата, изникна мъже жена на ръце. Беше Жан-Клод. От главата до петите беше покрит със сажди, а от раната на челото му капеше кръв по светлата му вратовръзка. Когато видя Мелани, спря.
— Мисис Донован — извика той високо, — можете ли да станете?
— Мисля… че да.
— Тогава елате до стълбата. Нямаме време за губене.
— Колийн… жива ли е? Лицето му силно потръпна.
— Не зная — простена през рамо той и отново изчезна в дима.
Мелани се изправи, като се държеше за парапета по пътя към стълбата. Там се носеха отломки, товари, тлеещи греди, трупове и хора, които се бореха с водата и викаха за помощ. Бяха опасно близо, а параходът скоро щеше да потъне, защото през дупката в корпуса му проникваше вода. Като ранено животно, принудено да коленичи, параходът потръпна и гредите му простенаха.
На стълбата Мелани се спря и погледна. Водата се бе качила вече до първите стъпала. Парапетът на долната палуба се плакнеше в бълбукащата вода. Ако слезе по останалите стъпала и се хвърли в алчните вълни, може да потъне заедно с парахода.
Обърна се и дотича отново по люлеещата се палуба към парапета. Без да си остави време за размисъл се хвана за един от наклонените стълбове, докато запази равновесие, и скочи.
Топлата вода на Мисисипи я обгърна като в прегръдка. Полите й се издуха и известно време я носиха. Някакъв сандък се удари в рамото й, ако се съдеше по гранясалия солен мирис, бе от свинска мас. Тя сграбчи сандъка, когато течението вече заплашваше да я повлече под водата. За момент не можа да намери опора, после пръстите й напипаха въжената дръжка. Мелани отметна косата от очите си, огледа се и се опита да види брега през облаците дим, които тегнеха над водата. Когато забеляза нещо, което прие за най-близкия бряг, стори й се толкова далеч, че сърцето й натежа като олово. Не знаеше къде е Жан-Клод. Около нея нямаше нищо, което да се движи, нищо, което да живее. През главата й мина една стара мъдрост, която разпространяваха негрите, живеещи край реката. Мъжът се носи по водата с лице надолу, жената — с лице нагоре. Затова е много просто да се разпознае пола на труп, прекарал дълго време във водата. Те се заблуждаваха, видя сега Мелани, и още как се заблуждаваха. А после, когато гребеше и пляскаше около себе си, опитвайки се отчаяно да се задържи над водата, тя усети болка дълбоко в корема си. Ставаше все по-силна и се разпростираше все повече, докато я погълна цялата. Мощна плътна тъмнина надвисна над нея и дебнеше съвсем да я обгърне. Времето беше безграничен здрач, осветен от огън и кръв, и единственото реално нещо, което съществуваше в това време, беше нейната ръка, която стискаше дръжката на сандък.
Ръце, причиняващи болка, които я дърпаха. Тя беше толкова тежка. От мокрите й поли се стичаше вода. Реката нямаше ръце. Слънцето, пламтящо и ярко, изгаряше очите й. Тихи приятни гласове. Груб чаршаф. А над нея листата на дърво, трепкащи от бриза и разпръскващи слънцето на хиляди мънички искрици, които просветнаха и угаснаха, когато нощта настъпи преждевременно.
Мелани отвори очи. Сиво-сините сенки на вечерта я обгръщаха, бяха навлезли дълбоко в стаята, където лежеше. Лежеше в легло, облечена с изкусно избродирана нощница с дантелени ръкави, която не беше нейна. Чувстваше се странно замаяна, а тялото й под завивката, дръпната до кръста й, беше по-тънко, отколкото си го спомняше. Чувстваше се приятно, нямаше болки и въпреки това някъде дебнеше усещането, че съвсем наскоро е преживяла ужасни мъки.
Извърна малко глава и се огледа. Нищо в тази спалня не й се стори познато. Не мислеше, че някога преди е влизала в нея.