Долови движение в другия край на стаята. Пред висок прозорец стоеше жена, стройна фигура с изправен гръб, която не можеше да се различи ясно на приглушената светлина, и все пак Мелани беше сигурна, че я познава.
— Колийн? — попита тя едва доловимо. Актрисата рязко се обърна и бързо дойде до леглото.
— Мелани? Каза ли нещо? Почакай да запаля лампата.
Когато на масата до леглото затрептя светлина, Мелани се сепна, защото стана твърде светло. После погледът й се насочи към лицето на жената, която сега стоеше до нея. Беше Колийн Антоанет Дюбоа. Така беше, макар че от едната страна лицето на Колийн беше обгорено и синкаво. Наподобяваше на сварено месо.
— Колийн — прошепна тя още веднъж.
— Най-после се събуди! Слава Богу! — изтръгна се от майката на Роланд.
— Аз… аз дълго ли спах?
— Не си спала. Ти беше болна. Минаха близо две седмици от експлозията на парахода. Спомняш ли си?
Параходът. Мелани затвори очи.
— Да, спомням си — промълви тя. Миглите й се вдигнаха. — Къде… къде сме сега?
— Един параход, който слизаше надолу по реката, взе оцелелите и ги върна в Ню Орлиънс. Сега си в една малка къща, наета от мен. Трябваше известно време да останеш в болница, но аз не бях съгласна с лечението. Да пускат кръв на жената, за да й смъкнат температурата, точно след като е преживяла спонтанен аборт, ми се стори върхът на глупостта и не се поколебах да го заявя на лекарите. И те не знаеха повече от мен за възможните причини за температурата, затова накарах да те пренесат тук. Преди температурата да спадне и да се унесеш в нормален сън, ти бълнуваше и не виждаше нищо и никого около себе си.
— Спонтанен аборт ли? — попита Мелани тихо.
— Съжалявам, ужасно съжалявам, но е така. Ти загуби бебето си.
Мелани преглътна тежко, когато сълзите напряха в гърлото й.
— Аз… аз разбирам. И през всичкото това време ти си се грижила за мен, макар че и ти самата си ранена. Наистина трябва да ти благодаря.
— Запази си благодарността за Елен. През първите, най-решителните часове тя се е грижила и за двете ни.
— Глори?
— Не може да се каже точно. Не беше между тези, които донесоха на брега. Жан-Клод се кълне, че когато се е връщал до кораба с лодката на плантацията, до която параходът потъна, всеки път е гледал за Глори. Не я е видял. И по-късно не беше открита. Не беше и между тези, които други лодки докараха на брега. Не бе лека задача да се установи. Ти не разбра нищо, за щастие изпадна в безсъзнание, но много от ранените имаха такива изгаряния и такива болки, че в плантацията отвориха качета с брашно и търкаляха хората в него, за да облекчат страданията им и да запазят раните от мухите. Благодаря на Бога, че аз не пострадах толкова зле. Дължа го на теб, Мелани. Ако не ме беше издърпала от мястото, на което стоях, сигурно щях да умра или така да бъда обезобразена, че да предпочитам смъртта.
Мелани поклати глава. Все още липсваше някой.
— А детето на Елен, малкият Хенри?
— Елен не пострада от парата, може би защото беше близо до стената или просто поради случайност. Като малка се била научила да плува и заради това не се уплашила от водата. С детето в ръце скочила от горната палуба. Но когато се отдалечила от парахода, някой хвърлил буре във водата… Тя… тя не е сигурна дали е улучило самото бебе или тя го е загубила, когато бурето я ударило. Във всеки случай не го намерила.
— Колко ужасно за нея — съжали я Мелани. — Да загубиш любимо дете, което си кърмила, къпала и учила да ходи и си целувала хиляди пъти, трябва да е много по-лошо, отколкото да загубиш дете, което все още не е живяло истински.
Когато сълзи на слабост и състрадание изпълниха очите на Мелани, Колийн поклати глава.
— Не исках да ти разказвам. Не сега, не толкова скоро. Никога няма да си простя, ако отново се разболееш.
— Няма, всичко е наред. Трябваше да знам. А и… не съм сигурна дали нямаше да е по-лошо, ако не знаех.
— Надявам се, че си права. Наистина се надявам — рече Колийн угрижено. — Но достатъчно засега. Трябва да видим какво можем да направим, за да оздравееш отново. През последните дни яде толкова малко, че си станала само кожа и кости. Нека ти приготвя нещо питателно за вечеря. Малко бульон и парченце пилешки гърди.
Колийн вече се беше запътила към вратата, когато на Мелани й мина друга мисъл през главата. С усилие се привдигна на лакът и извика:
— Колийн, почакай!
Майката на Роланд спря и се обърна.
— Да, мила моя? Може би предпочиташ нещо друго?
— Не, но след като е минало толкова много време, сигурно трябва да са пристигнали новини за похода.
Усмивката на Колийн сякаш замръзна върху лицето й, ала гласът и остана непроменен.