— Тази вечер сте очарователна, ma chere8 — прошепна той, докато я водеше в бавен валс. — От ден на ден ставате все по-хубава. Видимо разцъфвате. Бледолилавият цвят на роклята ви е съвършен, сякаш е създаден само за вас.
— Благодаря, Жан-Клод — отвърна тя с учтива усмивка, като се опитваше да намери безобиден тон. — Роклята наистина би трябвало да ви харесва, тъй като в края на краищата вие я избрахте за мен.
Това беше съвсем вярно. С типичния непринуден маниер на истински французин Жан-Клод беше придружил Колийн и Мелани, когато отидоха да попълнят гардероба си, потънал със „Съдърнбел“. Те бяха постигнали мълчаливо съгласие да не купуват черно, въпреки че всеки ден можеше да им се наложи да облекат траурни дрехи.
— Тогава съм цял гений, нали? Но макар роклята да е много хубава, нямаше и наполовина да въздейства така, ако не е беше дамата, която я носи.
— Още веднъж сърдечно ви благодаря, уважаеми господине. А сега ми кажете от коя пиеса е този цитат. Струва ми се познат, но в момента не мога да се сетя.
— Обиждате ме, cherie. Думите ми бяха сериозни. — Да, и съм сигурна, че всеки път ги казвате сериозно — заяви Мелани, около чиято уста имаше решителна бръчка, макар очите й да се смееха.
— Вие ще ме доведете до полуда! Как да ви убедя, че ви намирам интересна, че изпитвам нещо към вас, което не съм чувствал към никоя друга жена? Вие ме омагьосвате с усмивката си, после ме хвърляте в отчаяние със студенината си.
— О, Жан-Клод! Много добре знаете, че това не е вярно. Вие се мотаете без работа, а аз съм тук в момент, когато Колийн няма много време и по-малко мисли за вас, защото се тревожи за сина си и трябва да се погрижи да възстанови външния си вид. Това е всичко.
— Не, не е така, казвам ви! О, да, признавам, че нашите чувства, моите и на Колийн, от Ню Орлиънс насам малко охладняха. Да не мислите, че ми е било приятно тя да ми се подиграва и да крие истината за миналото си? Възрастта й не играе толкова голяма роля. В моята страна много се възхищават от зрели жени. Но да крие от мен истината! Срамувала ли се е? Толкова ли малко е вярвала, че ще я разбера? — Той вдигна рамене. — Но и това сега няма значение. Както вече се опитах да кажа, сега за мен сте важна вие и чувствата ми към вас. И това няма нищо общо с околните.
— Моля ви! — смъмри го тя.
През рамото му можеше да види Колийн под ръка с мъжа, който организираше бала. Актрисата се усмихваше, но очите й имаха напрегнат израз, сякаш знаеше какво става между снаха й и мъжа, който е бил, а може би все още беше неин любовник.
— Това ли е всичко, което имате да ми кажете, когато ви се обяснявам? „Моля ви!“
Тя отдръпна глава, за да види лицето му, а виолетово-сините й очи го изгледаха твърдо.
— Да, това е всичко — отговори тя.
Той въздъхна.
— Ах, тези благовъзпитани жени! А ако знаехте, че сте вдовица, щяхте ли тогава да се вслушате в думите ми?
Сянка премина по лицето на Мелани.
— Не мисля, че трябва да ви отговоря — рече тя, като понижи глас, — защото няма да се стигне дотам.
Беше вече късно, когато се върнаха в хотела. Не очакваше да заспи бързо след обезпокоителните неща, които й бе наговорил Жан-Клод, но явно беше по-слаба и се уморяваше по-лесно, отколкото си мислеше. В момента, в който затвори очи, се унесе в сън.
Събуди я камериерката, която й донесе закуската — лукс, който Колийн изискваше всяка сутрин за себе си и за Мелани. Мелани сложи таблата на скута си. Както винаги, на нея имаше и свежо цвете, тази сутрин червен карамфил — приносът на Жан-Клод към ритуала на закуската. Смръщи чело и се наведе напред да вдъхне горчивия аромат. После, клатейки глава, подаде на камериерката кристалната ваза да я постави на тоалетката. След като установи със задоволство, че дамата има всичко, от което се нуждае, момичето взе монетата, която Мелани й подаде, поклони се и напусна стаята.
Закуската беше богата, а до нея, както всеки ден, на таблата бе сложен последният вестник от столицата.
Мелани го остави настрана и се нахвърли върху яденето. Знаеше, наистина, че има нужда от силна храна, за да си възвърне теглото, което бе загубила, но малко я измъчваше мисълта, че Колийн хрупаше към кафето си вероятно само парче сухар.
Накрая Мелани попи устни със салфетката, пусна я на подноса и посегна към вестника. Пребледня, когато едно име й се наби в очи. Прочете репортажа за пленяването, процеса и екзекуцията на военния авантюрист генерал Нарсиско Лопес в Куба в последния ден на август. Начинът, който бе избран за умъртвяването на някогашния испански военен, беше гаротата — желязна примка, която се надява на врата на осъдения на смърт и бавно се стяга, докато го удуши. Британският консул беше склонил генерал-губернатора на Куба да му предаде хората, които можеха да докажат, че са граждани на Великобритания. Останалите сто и петдесет мъже бяха натоварени на кораб за Испания, за да бъдат хвърлени там в затвора. Следваше списък на пленниците. Мелани го прегледа няколко пъти с горящи очи, но името на Роланд Донован го нямаше.