Беше й много студено. Сега, когато седеше неподвижно, чувстваше засъхващата влага по раменете на костюма, която я караше да зъзне до костите. Краката й изтръпнаха, не чувстваше пръстите на ръцете си. По гърба й минаваха една след друга ледени тръпки и тя обгърна с ръце раменете си. Не можеше да продължава така. Ако не се стоплеше, нямаше да може да се държи на краката си, когато настъпеше моментът, камо ли да държи спокойно пистолета, за да натисне спусъка.
На леглото имаше доста дебело одеяло от съшити квадрати вълнен плат. Мелани внимателно пъхна пръстите си в топлите му гънки и след това, решила внезапно, го дръпна от леглото. Стана, свали шапката си, разкопча жакета си и го сложи настрана. Тънката копринена блуза, която носеше под лекия жакет, беше сравнително суха, но не и ленената кърпа около врата й. Тя я развърза, хвърли я върху жакета, взе одеялото, метна го върху раменете си и седна. Сега състоянието й се подобри, но краката й бяха все така ледени. Размърда пръсти и установи, че не усеща вече и това движение. Когато се опита да походи нагоре-надолу, залитна схванато и несигурно. За нещастие и ботушите й бяха мокри. Беше стъпила в един ров зад хотела, който не забеляза навреме.
Навън дъждът продължаваше да вали с монотонен шум. Беше изненадана, че още не е обърнал на сняг. Лютият студ, от който бе пронизан въздухът, вече миришеше на зима. Това, от което се нуждаеше, беше огън, голям, буйно горящ огън, но би се задоволила и с по-малък.
Стисна здраво устни и се наведе напред, за да свали първо единия, после и другия ботуш. След това седна върху леденостудените си крака. Щеше да поседи така наистина само няколко минути. Щом Роланд Донован бе отсъствал толкова дълго, нямаше основание да допусне, че ще се върне точно сега. И ако все пак се появеше, тя щеше да скочи при първия звук и да грабне пистолета. Докато влизаше през вратата, тя щеше да е готова. По-късно, когато той нямаше да представлява заплаха за нея, щеше да има време да нахлузи ботушите, да си вземе жакета и да изчезне.
Постепенно се постопли. Седеше, насочила неподвижен поглед в празното пространство. Не си позволяваше да разсъждава за това, което възнамеряваше да направи. Понякога нечии стъпки изтрополяваха нагоре-надолу покрай стаята. От време на време кола или карета минаваше по страничната улица. Дъждът, изглежда, капеше през камината и навлажняваше пепелта, защото във въздуха се носеше остра миризма, от която й лютеше на очите. За миг притвори клепачи, под тях сякаш бе влязъл прах. Не й се спеше, съвсем не, но тя отдавна не беше имала възможност да се отпусне. В съседната стая изскърцаха пружини на легло и някаква жена изохка — шум, който звучеше някак си нереално и монотонно. Долитаха и звуците на пианото. Някъде навън изкрещя мъж — рязък вик, който се превърна в стенание. Жена се разнищя и мина доста време, преди да млъкне. Мелани поклати глава и се опита да не обръща повече внимание на всичко това. Трябваше да не забравя защо е дошла и да гледа да не й изтръпнат краката. Можеше да си позволи да постои неподвижно още само няколко минути, след което трябваше да се измъкне изпод благодатната завивка, да обуе ботушите и да се поразтъпче из стаята. Още само няколко минути.
Събуди се внезапно, отвори широко очи и се взря в тъмнината. Когато чу тихи стъпки по изтъркания килим, се стресна и сърцето й силно заби. Смътна фигура на мъж се движеше между нея и сиво-черните квадрати на прозорците. Той се спря и тя долови тихото шумолене на дрехи. Доколкото можеше да разбере от движенията му, изглежда, току-що бе почнал да се съблича, без дори да запали лампата.
Бавно, крадешком Мелани посегна и потърси края на одеялото. Не можа да го намери. Просто не беше в състояние да си освободи ръцете. Колкото и да се взираше в тъмнината не можа да види пистолета. Мъжът пристъпи към скрина и тя чу как хвърли върху него копчетата за маншетите, а след тях и ризата. Обърна се и тръгна към леглото. Чу сподавената му ругатня, когато удари крака си в рамката на леглото. След това седна на края на леглото, изу ниски те си ботуши и ги пусна на пода.