— Значи си разпитвал, така ли? — избухна Мелани. — Надявам се, че не си бил много изненадан, като се имат предвид конкретните обстоятелства около женитбата ни.
— Не — отговори той и зеленият му поглед се плъзна по ясните черти на класическото й лице, спря на ядната червенина по бузите й и на бурното виолетово-синьо в очите й. Един мускул до устните му трепна, ръката му бавно се сви в юмрук. — Не — повтори той, — само бях разочарован.
Извърна се рязко, наведе глава под един клон и тръгна в посоката, от която бяха дошли. Мелани потисна напора на яростните сълзи и извика:
— Къде отиваш?
Той спря и се обърна.
— В Котънууд, защото там съм си у дома, макар че ти, изглежда, не си.
Очите му недвусмислено и преднамерено се плъзнаха по нея и по полянката, на която заедно бяха лежали.
— Ако искаш да дойдеш при мен, имаш позволението ми. Нямам нищо против, но и не ти обещавам нищо, особено що се отнася до Дом.
Поклони се подигравателно и изчезна между дърветата.
След подобни думи за нея това естествено беше невъзможно. Мелани пооправи външния си вид, закопча роклята си, приглади гънките на полите, разреса с пръсти косата си, извади заплетените в нея листа и я сви на тила. С угрижени очи и замислено изражение се отправи назад към колата, която стоеше пред стълбите на Котънууд, качи се и потегли. Едва когато стигна до сала на Мисисипи, се сети отново за провизиите в кухнята на плантацията, които бе донесла с намерението да ги разпредели между робите.
Глава седемнадесета
— Нищо — отговори тя. — Какво бих могла да правя?
— Знаеш за какво говоря — прекъсна я той и гласът му прозвуча остро. — Възнамеряваш ли да живееш заедно с него?
— За момента не — осведоми го тя, а ръката й стисна гънките на завесата така, че месинговата пръчка над нея започна да скърца от напрежението.
Тя чу прошумоляването на дрехи, когато Дом стана.
— Значи не го обичаш? Признавам, че един-два пъти съм се питал за това. Как мислиш, дали знае, че са били предадени?
— Знае.
— Но той не подозира мен, нали? Няма причини затова.
— Никакви, ако не се смятат антипатията и недоверието, които изпитвате един към друг. А това е нещо, за което много често съм си мислила, Дом. Защо след Мексико вашето приятелство приключи? Сигурно можеш да ми го кажеш, след като сега и без това сме… съучастници.
— Беше лична история — обясни Дом набързо. — Няма нищо общо със сегашния ни проблем.
— Напълно ли си сигурен? — осведоми се тя и бавно се обърна към него. — Сегашният ни проблем, както го наричаш, има дълбоки корени. Съвсем сигурен ли си, че разпрата ти с Роланд няма все пак нещо общо с дядо ми и със слуховете около похода в Мексико?
Той дълго се взира в нея, после поклати глава и пристъпи по-близо.
— Мелани, мила моя, как можеш да си помислиш такова нещо? Дядо ти имаше доверие в мен, забрави ли? Искам и ти да ми вярваш. Искам двамата да се махнем оттук. Има места далече на запад, където никой никога няма да ни намери и няма да научи, че преди мен си имала друг мъж.
Той пое ръцете й и ги задържа в своите. На Мелани силно й се прииска да се отскубне, но не помръдна, макар да й струваше големи усилия.
— Да не би да ми предлагаш двубрачие, Дом? Или нещо още по-лошо?
— Моля те само да заминеш с мен, да изградим нов живот и да оставим всичко друго зад себе си.
— Всичко?
— Да, всичко.
— Твоя дом, Хлое, всичките ти приятели, адвокатската ти кантора?
— Всичко това е без значение — отбеляза той бързо.
— Не, мисля, че им — възрази Мелани и полека измъкна пръстите си. — Зная колко много съм привързана към Гринлия. И към Натчес. Не мога да ги напусна и да живея на чуждо място с чужди хора.
Той се отдръпна и устните му се свиха в черта, а кафявите му очи припламнаха.
— Не можеш ли? Дори и ако хората тук не искат да имат нищо общо с теб?
Тя се престори на невъзмутима.
— И без това се стигна дотам, защото ни виждаха толкова често заедно, а мъжът ми беше изчезнал в Куба. Сега, след завръщането му това ще се одумва повече от всякога.
— Още една причина да се махнем оттук. Обичам те, Мелани, и искам да бъда с теб. Обещавам, че никога нищо няма да ти липсва, докато съм жив.
Може би думите му щяха да я трогнат повече, ако не бяха подредени по този начин. Той се опита още веднъж да вземе дланите й, но тя му се изплъзна и се престори, че не е видяла протегнатите му ръце, преди да се извърне.
— Намирам, че трябва да изчакаме — предложи тя — и да видим какво ще прави Роланд, преди да предприемем прибързани стъпки. Засега той се нанесе в Котънууд, а аз съм тук. И ми е все едно дали на хората в града им харесва това решение.