Илайза Куитман погледна надолу към ръцете си в дантелени ръкавици.
— Не зная как да започна — рече тя. — Чух най-обезпокоителни слухове. Сигурна съм, че в тях няма нищо вярно, но все пак съм загрижена за теб и твоето бъдеще.
— Ако говорите за това, че Роланд се върна…
— Не точно, макар че става дума и за това. Но тук не можем да говорим. Ще излезеш ли утре с мен с каретата?
— Да, разбира се. Макар да съм убедена, че тревогата ви е неоснователна.
— Надявам се, мила моя — отговори Илайза Куитман. — Дори много се надявам.
Каретата на Куитманови се движеше бавно. Беше малко хладно. През нощта времето се беше променило и приближаването на есента се чувстваше още по-ясно. След любезностите, които си размениха за поздрав, цареше тишина, която сякаш се дължеше на известно смущение.
— Беше много мило от твоя страна да дойдеш днес, макар че сигурно ме смяташ за натрапница, която се меси в чуждите работи — започна най-сетне Илайза.
— Никога не съм ви смятала за такава — възрази любезно Мелани.
— Не мога да те упрекна за това, но и не бива да си мислиш, че ще се отървеш от мен с две думи. Работата е толкова сериозна, че трябва да поговорим.
Въпреки тревогата си Мелани се насили да се усмихне. Възможно ли беше Илайза да се е натъкнала на истинската причина за поражението на Лопес? Или бе чула нещо за смъртта на любовника на Елен на „Рампарт стрийт“?
— Разбира се — забеляза тя.
— Става дума за историята с Дом. Зная, че страничните обстоятелства около твоята женитба не бяха съвсем нормални, но мислех, че между теб и Роланд нещата сега са добре. В Ню Орлиънс понякога ме си струваше, че едва ли не напълно си подхождате и често съм си мислила колко жалко е, че не можахте да се запознаете и да се ожените по обичайния начин. Тъжно ми е да те гледам сега сама. Страхувам се, че ако продължите да живеете поотделно, никога няма да разрешите трудностите помежду си. Да, зная, че съм сантиментална, когато става дума за брака. Тъй като самата аз съм толкова щастлива, иска ми се да виждам и другите щастливи. Има някои мъже и жени, които просто са създадени един за друг, и не мога да гледам как нещата при тях не вървят.
— Наистина е мило от ваша страна, че се тревожите за мен — отвърна Мелани и сведе мигли, за да закрие очите си, — особено сега. Имате толкова други работи на главата си, децата, предизборната кампания на губернатора за Сената. Но проблемите между нас с Роланд не могат да се отстранят с една-две думи.
— Зная, мила моя, и не исках да създам впечатлението, че според мен това е само въпрос на инат. Все пак трябва да подчертая, че са малко проблемите, които не могат да се разрешат, когато двамата са достатъчно заинтересовани да опитат. Там е въпросът. Искаш ли да разрешиш проблемите?
— Дори да исках, би трябвало, както вие самата признахте, и двамата да имаме желанието да постигнем това чудо.
— Откъде знаеш, че Роланд не иска? Попита ли го? Може би звучи нахално, но има толкова много хора, които смятат, че могат да се разбират без думи. Често бъркат и смятат, че знаят какво чувстват другите, или стигат само до някаква полуистина. Искреността и любовта могат да преодолеят много препятствия, но преди тона някой трябва да има смелостта да си отвори устата.
Искреност? За това едва ли би могло да става дума между нея и Роланд. Любов? Тя би променила всичко, ако беше взаимна.
— А какво ще стане — рече Мелани най-сетне, — ако чувствата, за които говорите, са едностранни? Тогава искреността ще причини само мъка.
— В такъв случай поне ще се знае какво е положението.
— Имам впечатлението, че човек не бива винаги да знае всичко — каза Мелани замислено. — Понякога е по-добре да си запазиш слаба надежда.
— Изисква се смелост да размениш надеждата си срещу възможността да намериш щастието — отговори Илайза Куитман тихо.
Кочияшът извика нещо на конете и каретата изви рязко настрани. Илайза беше запратена към Мелани, която пък се блъсна в стената.
Като се изправи и намести отново шапката си, Илайза отвори прозореца.
— Джаксън! — извика към капрата. — Какво стана?
Отговор не беше необходим. Преди още гумите да излязат от устата й, чуха бързо да се приближава друга кола. Конете бяха изцъклили очи, а гривите им се развяваха назад, когато прелетяха край тях. Беше кабриолет. На капрата седеше жена в червен костюм за езда, а над раменете й се развяваше пелерина, подплатена с бял сатен. Вятърът и възбудата бяха зачервили лицето й и макар да изглеждаше, че няма никаква власт над конете, можеше ясно да се види, че тя изобщо не се страхува. Вниманието й беше насочено единствено към мъжа до нея и тя не забеляза дори каретата, която й освободи пътя.