Минаваха през пълни с вода ровове, профучаваха през ниви, прецапваха потоци и галопираха по мочурливи поляни, които ги опръскаха целите с кал. Веднъж на Мелани й се стори, че Роланд се огледа, но дори и да я беше познал, не го показа. Небето над тях притъмня, започна да вали по-силно. С течение на времето ездачите отпадаха един след друг. Когато Роланд се отправи към група дървета, Мелани погали шията на коня си и го последва.
Той я огледа, когато тя спря до него. Лицето му бе непроницаемо. Не се усмихна, но и не сбърчи чело. На поздрава й отвърна не много въодушевено, но все пак учтиво.
— Яздиш хубаво животно — започна Мелани. — Предполагам, че скоро си го купил.
— Да — отговори той. — Не вярвам твоят кон да е от обора в Гринлия.
— Не. Взех го назаем.
— От мъжа, който дойде заедно е теб ли?
Значи все пак бе забелязал идването й с Търнър.
— Едва ли може да се нарече мъж — рече тя бързо. — Братовчед е на Илайза. Точно сега няма какво да прави и пилее времето си, докато майка му сметне, че е достатъчно голям, за да отиде в колежа „Джеферсън“.
— Трябва да е щастлива, ако преди това не си счупи врата — промърмори той и хвърли поглед към ездачите, които тъкмо изчезваха зад един хълм.
— Може би е малко лекомислен, но е добър ездач — защити го Мелани.
— И ти яздиш добре — отвърна той. — Дори не знаех, че можеш.
Тя го погледна открито и на сивата светлина виолетовият тон в очите й изглеждаше по-тъмен от обикновено.
— Мисля, че има много неща, които не знаем един за друг.
— Костюмът ти стои добре — отбеляза той след малко.
— Радвам се, че си на това мнение, защото не след дълго ще получиш сметката за него.
Погледът му се плъзна по нея.
— Предполагам, че ще трябва да платя, тъй като имах удоволствието да те видя с този костюм.
Мелани се усмихна и не се смути от сухия му тон.
— Да — подсмихна се тя, — помислих, че поне това си заслужил.
— Ти ме срази — каза той.
— Още не — отговори Мелани и вдигна едната си вежда, като го погледна в присвитите очи.
Дъждът шумолене в листата на дъба и капеше около тях. Сякаш не бе казала нищо предизвикателно, Мелани продължи:
— Доколкото знам, си купил нов файтон. Чудесен е наистина. Неотдавна двете с Илайза трябваше да спрем край пътя, за да не ни прегазиш.
— Така ли?
— О, не те обвинявам, че си лош кочияш. Хлое Клемънтс държеше юздите в ръка.
— А, да, мисля, че си спомням случая.
— Аз си го спомням съвсем точно — отбеляза тя и против волята й в гласа й се прокрадна иронична нотка. — Трябва да кажа, че все пак се изненадах, като те видях с нея. Не мислех, че е по вкуса ти.
— По вкуса ми ли? Да не искаш да кажеш, че Хлое е над равнището на това, с което се задоволявах по-рано, защото сигурно го смяташ за много ниско? Или мислиш, че Хлое не може да се мери с теб?
— Нито едното, нито другото — отвърна тя, макар че силна червенина заля лицето й. — Но можех да се обзаложа, че само за час смехът й ще те подтикне към убийство.
— Има нещо вярно — призна той и извърна поглед. Крива усмивка премина по лицето му така бързо, че Мелани не беше сигурна дали наистина я е видяла.
— Защо тогава? — попита тя. — Хлое е непостоянна, впечатлителна, понякога става досадна, ала тя не причинява никому зло. Не заслужава да бъде обиждана без нужда.
— А защо мислиш — попита той спокойно, — че имам намерение да я обиждам?
— Не зная. Може би просто ми се иска да е така. Или пък защото рядко съм те виждала да действаш без причина.
— Това признание крие толкова много възможности, че ме обърква — рече той предпазливо. — Освен това се питам какво точно целиш.
Мелани наведе глава, а на лицето й се изписа невинен израз.
— Опитвам се само да разбера защо поддържаш връзка с Хлое Клемънтс.
— Бих могъл да ти кажа, но се съмнявам, че ще ми повярваш, а дори и да повярваш, съмнявам се дали ще го одобриш.
— Можеш да опиташ. Той поклати глава.
— Мога — отговори, — но не мисля, че ще опитам. Предпочитам вместо това да открия точните причини за твоя интерес.
— Чакай да помисля — рече Мелани и се престори, че размисля. — Какво ще кажеш за загрижената съпруга?
— Струва ми се, че не мога да приема това обяснение.