— Бих казал, че сама си си виновна, но зная, че не отговаря напълно на истината.
— Да — призна Мелани и дори не си направи труда да се престори, че не знае за какво говори. — Така е. Преди време, когато и аз бях достатъчно сериозна сигурно щеше да ме заболи от поведението на жените оттатък.
— Толкова по-зле за тях — отговори той. — Не бива да се огорчаваш.
— Не ми е мъчно, само съм разочарована. Но въпреки това утешителните ти думи ми действат добре.
Роланд погледна надолу към нея, сякаш му се прииска да каже нещо, за което по-късно щеше да съжалява. После извърна поглед.
— Исках да говоря с теб за Котънууд — спомена той след малко някак между другото, едва ли неслучайно. — Справила си се фантастично с прибирането на реколтата. Смятам, че ти дължа нещо за положения труд и бих искал да ти се отплатя.
— Не е необходимо.
— Напротив — настоя той. — Но ако не ти е приятно да говориш за това, ще се разбера с адвоката. Трябва да ти даде на разположение някакви пари. Съвсем бях забравил колко си притеснена материално, докато не спомена за костюма.
— Не го казах с такава цел — обясни тя сковано.
— Знам. Но все пак не можеш да отречеш, че имаш нужда от парите.
Не можеше да отрече.
— Много мило от твоя страна, особено при дадените обстоятелства.
— При дадените обстоятелства — възрази той рязко — това е най-малкото, което мога да направя. Съзнавам напълно, че положението ти щеше да е друго, ако аз не съществувах. Щеше да бъдеш уважавана и осигурена жена на преуспяващ адвокат и политик и можеше да люлееш на скута си едно или две деца.
Мелани наведе глава и бързо се отвърна от него. Мълчанието се проточи. После той сложи ръка върху нейната. Пръстите му бяха топли и твърди, когато я обърна към себе си и плъзна другата си ръка по копринения й ръкав.
— Не исках да те нараня, Мелани. Никога досега не съм искал да ти причиня болка.
Зеленият му поглед се плъзна изпитателно по овала на лицето й и спря върху разтворените й устни. Мелани погледна към него и гърдите й се стегнаха от напрежение. Пръстите му се сключиха по-здраво около ръцете й. Изразът на лицето му се промени, изпълни се с копнеж. Тя залитна към него.
— Мисис Донован? О, толкова се радвам, че ви намерих. Обещах на баща си да не оставам дълго тук. Той ще иска внимателно да огледа конете, когато ги върна. Мисли, че в друг обор не могат да ги изчеткат както трябва и се страхува да не би някой от скъпоценните му жребци да окуцее.
При първите му думи Роланд свали ръце от раменете на Мелани.
— Да — отвърна Мелани. — Добре, Търнър.
Поколеба се за миг и почака някакъв знак от Роланд, че иска да остане. Такъв знак не последва. Мъжът й не направи нищо, за да я спре, тя го остави и си тръгна.
Все още валеше, когато вечерта Мелани си легна. Лежа дълго и слуша дъжда, мислейки за срещата си с Роланд. Той изпитваше някакви чувства към нея, това беше ясно. Но какво стоеше помежду им? Умишлено сляпа ли беше, като вярваше, че няма външно влияние, няма друга личност или трагедия, няма нещо в самия Роланд? Тя често си спомняше за срещата им на гробището в Котънууд. И колкото повече мислеше за нея, толкова повече се убеждаваше, че последното обидно предизвикателство, което й бе отправил, ироничната покана да се присъедини към него като негова жена, е целяло да я прогони, да я отклони от намерението й да живее с него, а съвсем не да я привлече. Защо? След днешния ден не можеше повече да мисли, че е заради Хлое. Тогава заради Дом? Тази мисъл предизвика у нея ужасяващи картини.
В къщата беше топло. Мелани беше отворила прозореца да влезе въздух. Надигащият се вятър изду пердетата. В далечината чу гръмотевичен тътен. Странно. Напомняше по-скоро на пролетна буря. Есенният дъжд тук рядко беше топъл и рядко се придружаваше от силен вятър и буря. През есента дъждът обикновено падаше тихо като сълзите от стара болка.
В нежното и мимолетно състояние на някакъв сън Мелани се обърна и Роланд бе до нея, повтаряше името й, а гласът му бе меки изпълнен с любов. Тялото му бе топло и пулсираше от желание. В някаква брулена от вятъра пустота, в която проблясваше ярка светлина, той я държеше в ръцете си. Мелани се сгуши по-плътно до него и вдигна очи да го погледне в лицето.
Внезапно се събуди. Роланд беше до нея, действително беше тук, а тялото му бе притиснато до нейното. Сребристобяла светкавици освети стаята и тя се взря в очите му, видя мъчителната безпомощност на желанието му. Косата му беше мокра от дъжда, кожата му имаше синкав оттенък. Ръката, която здраво обгръщаше кръста й, беше скована от желанието, а той бе убеден, че тя ще откаже да го задоволи.