— Да, признавам — отговори Дом на обвиненията й. — Използвах името ти, защото знаех, че правя това, което ти искаше. Но ти не можа да превъзмогнеш себе си и да го изпълниш последователно. Направих го вместо теб.
— Вместо мен ли? Ти фантазираш, за да успокоиш съвестта си. Много благодаря, но не си спомням да си ме питал някога и отказвам да поема върху себе си вината за твоите дела.
Дом я зяпна.
— Влюбена си в Роланд, нали? Така значи. Питах се вече защо отиде на лова, без да ми кажеш. Дойдох, тъй като исках да знам защо го направи. Не можех да повярвам, като чух, че вчера си била заедно с него. Сега разбирам. Спуснала си се след него като разгонена кучка, докато аз се отнасях с теб като със скъпоценност, жената, с която исках да украся дома си и от която да имам деца. Втурнала си се запъхтяна след този разплоден жребец, който те използва както си иска. Питам се какво ще си помисли, когато стигне до слуха му, че си преговаряла с испанския посланик, че са те видели да говориш с него в театъра?
Мелани го погледна, а сините й очи бяха изпълнени с ледено презрение.
— Защо не му го кажеш, ако обаче се сетиш как да го направиш, без да въвлечеш и самия себе си? Или слуховете са повече по специалността ти? Съветвам те да бъдеш предпазлив, защото Роланд е упорит и сигурно ще настоява да получи от първа ръка потвърждение на тази история. Мисля, че ще ти бъде доста трудно да му обясниш откъде знаеш толкова много. А мога да те уверя, че аз няма да си държа устата затворена. Питам се на кого от нас Роланд ще вярва повече.
— Дори Роланд да повярва на теб, готов съм да се обзаложа, че никой друг в нашия град няма да ти повярва, особено сега — заяви той и е ехидна усмивка на устните тръгна към нея.
— Може и да си прав, но аз лично смятам, че хората по-скоро ще са склонни да повярват на една жена, чийто мъж е готов да защити честта й. Как ще реагираш на това предизвикателство, Дом? Мислиш ли, че си струва да изложиш живота си на опасност само да очерниш името ми и да забиеш клин между мен и Роланд? Каквото и да стане, при мен няма да имаш никакъв шанс. Никога!
Тя съвсем не беше сигурна дали може да очаква подобен жест от страна на Роланд, но знаеше, че и Дом не е сигурен.
Злобен блясък се появи в очите му.
— Тогава май ще е най-добре сега да взема това, което толкова дълго съм чакал. Често, когато седяхме и бъбрехме в тази стая, ми е минавала мисълта да те хвърля на канапето и да ти вдигна молите.
— Ах, така ли? — попита Мелани и изкриви устни, като подуши уискито в дъха му и разпозна в гласа му самонадеяността на пияния. — Ще установиш, че това не е толкова просто, колкото си мислиш. Само ако ме докоснеш, ще викна и ще събера цялата къща. Цицерон може би е бавен, но той чака пред вратата и аз съм твърдо убедена, че ще успея да отблъсна всеки твой опит да ме докоснеш, докато той дойде и ми помогне. Ако искаш да бъдеш заварен в неподходящ момент, в който ще ти стане много неудобно, тогава почвай, но бих те посъветвала да избереш по-добро време и по-добро място, преди да изричаш такива заплахи.
Той я погледна в лицето, сякаш не можеше да проумее сдържаната й и иронична съпротива.
— Превърнала си се в безсрамна и дръзка развратница — подхвърли й той в лицето.
— Има неща, които, щом се случат на жената, могат да направят това от нея — отвърна Мелани и го погледна твърдо със сините си очи, — но не съм сигурна дали е лошо, щом ми позволява да изслушам отвратителните ти думи, без да припадна като безпомощна жертва в краката ти.
— Струва ми се, че предпочитам да те помня такава, каквато беше, когато все още бяхме сгодени — тиха, очарователна и нежна.
Тя вирна брадичка.
— Несъмнено, а като се връщаш към онова време, можеш да съжаляваш, че още тогава не си ме хвърлил на канапето и не си ме обладал. Това вероятно щеше да е много лесно завоевание за теб.
— Мелани… — започна той.
Тя бързо вдигна ръка.
— Нито дума повече. Трябва да те помоля да си идеш. Ще ми бъде приятно, ако повече не се появяваш неканен в Гринлия. От днес нататък няма да съм си вкъщи, ако дойдеш тук сам.
Той я удостоих поглед, граничещ с омраза, когато тя отстъпи, за да му освободи пътя към вратата. Тръгна с колебливи крачки, но още веднъж се спря на вратата и рязко се обърна към нея:
— Ти… ти не знаеш какво ми причини — проплака той, а очите му гледаха диво. — Ти съсипа живота ми. Ти ми отне доброто име, адвокатската кариера, лиши ме от амбициите, от надеждата, дори от моята чест и нищо не ми даде в замяна. Какво да правя сега? Какво още ми остава?