— Само ако не е прекалено дълго — отвърна мъжът и тонът му беше заплашителен.
Когато очите й свикнаха със слабата светлина, Мелани можа да различи братята Баскъм, които седяха един срещу друг. В свитата си поза напомняха на животни, които дебнат за скок. Бяха готови да се бият за нея като кучета за вкусен кокал. Трябваше да има някаква възможност да се използва това разногласие. Треперейки, пое дъх и сложи ръка върху ръкава на Дом.
— Къде… къде ме водиш? — попита.
— Има ли значение? — изсмя се той.
Горчивата ирония в думите му не й даде много надежда. Въпреки това трябваше да продължи.
— Кои са другите мъже? Какво търсят тук?
— Не ги ли познаваш? Те бяха сигурни, че ще ги познаеш, защото си виновна за смъртта на брат им, но и заради майка си те гледат с лошо око. Изглежда, че се е удавила, и всичко това само заради теб. Ти въздействаш неблагоприятно върху живота на другите, Мелани, мила моя.
— Не — прошепна тя, — о, не!
— О, да! — отговори Дом и в гласа му прозвуча доволство. — Ако искаш да знаеш защо са тук — аз ги наех. Чух, че са долу в Натчес, в лошия квартал на града. Там питаха за теб и разказваха какво им се искало да ти направят, ако те хванат. Техните намерения отговаряха напълно на моите, затова си помислих, че сигурно самата съдба ни е събрала. Както вече казах, през ум не ми е минавало, че толкова лесно ще ми паднеш в ръцете. Смятах, че ще трябва да нападна из засада каретата ти и да се отърва от кочияша ти. Съществуваше дори вероятност да се справя с Роланд. Донякъде съжалявам, че не се стигна дотам. Това, което ще се случи с теб, ще ми достави още по-голямо удоволствие, ако знам, че той няма да е в състояние никога вече да го прави.
— Искаш да кажеш…
— Да, точно така. Първо аз съм на ред, а като свърша с теб, могат да те имат братята Баскъм.
— Из… изглежда, че се задоволяваш с много малко — подметна тя и се опита да придаде меланхоличен тон на гласа си. — По-рано искаше цял живот да си с мен.
— Ти ме излекува от това.
— Щом ми се е удало, значи не си изпитвал кой знае какво към мен.
Усети възбудата, която го обзе, но не можа да определи дали се дължи на гняв или на радостното очакване.
— Не, може би не — каза той с приглушен смях. — Във всеки случай няма вече да мисля за теб, когато свърша. Няма повече да съжалявам, че вече няма да те има. Дори няма да ми липсваш.
— Когато вече няма да ме има ли? — попита тя с треперещ глас.
— Братята Баскъм имат някои идеи. В нощния живот на Ню Орлиънс са изчезнали много жени. Но те мислят, че най-добрата цена за теб ще получат от един капитан, който плава по крайбрежието на Северна Африка.
— Ти не можеш да направиш това! Съвестта ти никога няма да те остави на мира.
Той се изсмя сподавено.
— Каква съвест? Аз нямам такава. Не го ли знаеше?
— Не ти вярвам. Каквото и да си направил, ти все пак си джентълмен.
Той пое дълбоко дъх и погледна в тъмното надолу към нея.
— Джентълмен, защитник на безпомощни жени ли? — попита той тихо. — Искаш да ме изкараш по-добър, отколкото съм, лукава Мелани. Нямам нищо, освен обвивката, името и празните обещания. Не, не съм джентълмен, макар че можех да бъда такъв, ако ти беше дама.
Мелани вирна брадичката си.
— Каквото и да съм в твоите очи, Дом, аз винаги съм се смятала за дама.
Братята започнаха да ругаят.
— Стига приказки! — изръмжа единият. — По-добре започвай, Клемънтс. Нямам намерение да чакам цяла нощ. На много по-неудобни места вече съм се качвал на жени. В момента съм настървен като пръч. Ако не я вземеш ти и не свършиш, ще ти я отнема.
— Няма да направиш това — отвърна Дом сериозно. Промени малко позата си и в тъмното извади нещо от джоба на жилетката си.
— Хайде де! — подигра се мъжът.
Протегна ръка и сграбчи рамото на Мелани. Коприната се скъса, тя извика тихо, а гърдите й се оголиха. Пръстите на мъжа се забиха в нежната й плът, когато с другата си ръка хвана рамото й и я задърпа към себе си на седалката. Брат му на отсрещната седалка се изсмя гъгниво и взе да го насърчава.
Мелани вдигна ръце и заби нокти в лицето на мъжа, който я държеше, а отвратителната смрад на тялото му просто я задушаваше. Той мачкаше гръдта й до болка, ръката му страшно силно стискаше кръста й и тя имаше чувството, че ще го прекърши. Причерня й пред очите, но тя се извиваше и опитваше всичко, за да се изплъзне от лепкавата мокрота на устните му, които докосваха врата и раменете й.
Каретата се разклати, когато Дом стана, изправи се над мъжа, който държеше Мелани, и стовари юмрук върху черепа му. Мелани чу щракване, после изстрел, който проехтя толкова близо до нея, че почти я оглуши.
Другият се изправи и се сборичка с Дом, защото искаше да види какво става. Когато погледът му падна върху брат му, рухнал върху Мелани с голяма, кървяща дупка в главата, той нададе силен рев и сграбчи Дом за гърлото. Дом обърна револвера. Последва изстрел и вторият брат се свлече. Дом го остави да падне на седалката, после се обърна към Мелани. Дишаше на пресекулки и я гледаше как лежи, а кръвта на убития се процежда през роклята й. После протегна ръка да я измъкне изпод трупа. Тя прие помощта му, но в очите й се четеше ужас. В момента, в който я вдигна, тя пусна ръката му и падна на пода на каретата. Прикри се с треперещи пръсти, после вдигна края на полата си, за да избърше кръвта от раменете си, потръпвайки от погнуса.