— Роланд изобщо не се зарадва, като ме видя. Дори се ядоса. Когато се опитах да говоря с него за Дом, той ми обясни, че спорът му с брат ми няма нищо общо с мен. Извини се, задето ми е създал впечатлението, че проявява интерес към мен. Без да го изрази с думи, ме накара да разбера, че ми е оказвал внимание, първо, за да те накара да ревнуваш, и второ — за да накара Дом да го извика на дуел. Това, което Дом искал да направи с теб, най-после му дало повод самият той да му хвърли ръкавицата.
Мелани я зяпна и попита:
— Да не искаш да кажеш, че през цялото време, откакто се върна от Куба, Роланд съзнателно се е стремил да принуди Дом да се дуелират?
— Да, точно така излиза. Разбираш ли, ако той застреля Дом, това ще е убийство. Трябва да го предотвратиш. Ти си единствената, която е способна да го стори.
Мелани направи безпомощен жест.
— Защо мислиш, че Роланд ще се съобрази с това, което ще му кажа?
— Как защо? Той сигурно безкрайно много те обича, иначе не би направил всичко това.
Наистина ли Роланд я обичаше? Той изпитваше нещо към нея и тя знаеше това, поне можеше да каже дали беше просто желание, което съществуваше от доста време, или нежни чувства. Все пак беше сигурна в едно: зад дуела между двамата мъже се криеше нещо повече от това, което бе казала Хлое. През онзи ден в Котънууд, когато Роланд се завърна, той беше казал, че подозира Дом да има пръст в поражението на похода. Сестрата на Дом наистина ли не знаеше нищо, или само се преструваше, за да накара Мелани да направи това, което искаше от нея.
— Дори и да ме обича — рече Мелани най-сетне, — няма гаранция, че ще ме послуша.
— Може би си права, но трябва да опиташ! — извика Хлое. — Дом е всичко, което имам. Ако му се случи нещо, не зная какво ще правя.
Мелани прокара ръка по очите си.
— Все някак ще го понесеш.
— Не бъди безсърдечна — упрекна я Хлое. — Може би няма Дом да е убитият. Все едно ли ти е какво ще стане с Роланд?
— Не… не, разбира се, че не ми е все едно.
— Тогава направи нещо! Не можеш просто така със скръстени ръце да гледаш как двамата се опитват да се унищожат взаимно. Освен ако не искаш Роланд да убие Дом. Почвам да вярвам, че си му толкова сърдита за това, което се случи тази вечер, и задето преди месеци не пожела да се ожени за теб, че сега ти се иска да го видиш мъртъв!
— Не е вярно!
— Така ли? Тогава го докажи. Признай нещо, което знаеш отдавна — че ти си виновна за това, което стана с Дом, като отидеш при Роланд и му го кажеш. Зная, че може би няма да помогне, че въпреки това ще се дуелират, но поне би могла да склониш Роланд само да го рани, а не да го убие.
Този аргумент беше разумен и убедителен. Мелани прехапа долната си устна. Вдигна поглед и във виолетово-сините й очи, вторачени в кафявите очи на Хлое, имаше израз на дълбоко съмнение.
— А Дом? — попита тя. — Ако обещая да говоря с Роланд, ще говориш ли и ти тогава с Дом? Ще го убедиш ли и той да не се стреми към убийство?
— О, да, Мелани, ще го направя, наистина ще го направя!
Мелани стигна до входната алея на Монмаут. Тъй като не искаше да разбуди цялата къща, продължи по поляната, а тревата заглушаваше ударите на копитата, когато заобиколи масивната сграда с колони, блестяща в сребърнобяло на лунната светлина.
Павилионът за гости, предназначен за ергени, бе традиционен за Юга, тъй като прекомерното гостоприемство водеше понякога до празненства, траещи цели месеци. Ако младите господа бяха настанени по-настрана, нямаше да смущават по-възрастните хора със своето влизане и излизане по най-странните часове на деня и нощта, а майките и компаньонките на младите момичета на възраст за женене можеха нощем да отслабят бдителността си. Павилионът за гости в Монмаут се намираше в малка горичка срещу централната сграда. Беше просторна постройка с капандури, горе имаше две, а долу — три спални, освен това салон и трапезария.
Мелани скочи от коня си и го завърза пред къщата. Като се имаше предвид празненството, което Куитманови бяха организирали тази вечер, не беше сигурна, че ще завари Роланд сам, но в цялата къща светеше само една лампа. Светлината проникваше през прозорците на стаята, която според разположението й Мелани прие за салона. Метна широките гънки на полата за езда през ръка, изкачи стълбите, прекоси дългата веранда пред къщата и почука.
Вратата се отвори широко. Роланд стоеше в рамката й като силует, очертан от лампата зад него с ивица златна светлина. Мелани не можеше да види лицето му, нито дори да разпознае чертите му, но знаеше, че стои пред него, несигурна дали ще бъде приета радушно.
— Не си дойде у дома — започна тя тихо.