— О — прошепна Мелани, — струва ми се, че започвам да разбирам.
Роланд прокара ръка по косата си, а после я притисна към тила.
— Да. Така и стана. Полковникът беше настанен в по-хубава квартира и чухме, че здравето му се подобрява. Скоро след това бе освободен и изпратен в Съединените щати. Подобно привилегировано положение беше толкова необичайно, че другите пленници не можеха да не го забележат. Те си съчиниха единствено възможното обяснение. Но ако бяхме казали на другите какво сме направили, можеше да стигне до коменданта на военния затвор. Отначало трябваше да мислим за сигурността и благополучието на полковника. По-късно, когато той вече не беше там, ние с Дом все още бяхме достатъчно силни да издържим всяко наказание, което можеха да ни наложат, но другите двама от пленените заедно с нас нямаше да го преживеят. Бяха заболели от инфекциозна треска и се намираха на прага на смъртта, но ние още не знаехме това.
Третият беше вече мъртъв, разстрелян при опит за бягство. След известно време като че ли вече нищо нямаше значение. Струваше ни се, че всички ще измрем.
Да, помисли Мелани, която наблюдаваше променливите чувства, пробягващи по загорялото лице на Роланд. Не беше трудно да разбере как са могли да забравят такова нещо в онази мръсотия, мизерия и безнадеждност.
— След падането на Мексико сити ни освободиха. Само Дом и аз бяхме все още живи. Военната ни служба беше свършила и изглеждаше, че в близките дни ще бъде подписан мирният договор. Нищо не ме привличаше в Натчес, а една група ветерани от мексиканския поход тръгна за Калифорния. Реших да отида с тях. Дом потегли за Натчес. Имах късмет и направих малко пари, когато открих злато, а после, след две години странстване, се върнах вкъщи.
— Върна се вкъщи — рече Мелани, а очите й бяха потъмнели от болка — и трябваше да установиш, че с връщането на другите пленници, предимно хора от Луизиана и Мисисипи, слуховете са се стоварили обратно върху техния автор.
— Правилно — призна той, — а моят добър приятел, с когото бяхме заедно в плен, Доминик Клемънтс, не бе предприел нищо, за да изясни нещата. Той просто си беше държал устата затворена и бе оставил полковника да се оправя сам. Обяснението, до което беше достигнал дядо ти, беше логично. По време на службата не се разбирахме твърде, аз много го уважавах, но имаше някои неща, които виждахме по различен начин. Не зная, може би Дом вече те е познавал и е гледал да не намали шансовете си пред теб, а може би просто го е било страх, че полковникът ще му поиска сметка. Възможно е дори Дом да е сметнал, че съм си го заслужил, защото първоначално идеята да очерним полковника, за да му спасим живота, беше моя. Каквито и да са били причините, във всеки случай той ме превърна в изкупителна жертва и тази роля ми бе отредена още преди да се върна от Калифорния.
— Когато в Монмаут дядо ми те обвини, ти не каза нищо в своя защита — спомни си Мелани.
— Тогава чух за пръв път тази история. Бях твърде изненадан, за да я обмисля трезво в малкото секунди, но ми се стори изключено да изкрещя истината пред всички тези хора. Нямаше да помогне на полковника, само щеше да го унижи, ако пред цялото общество узнаеше, че животът му е бил откупен на такава висока цена. Мислех да си поговоря с него на четири очи, докато се уреждаха подробностите около дуела, но той не се съгласи.
— Затова прие да се дуелираш с него и не стреля.
— Един път вече бях несправедлив към него и му бях причинил страданията, които ти онази нощ в Монмаут така ясно описа. Как можех да се дуелирам с него? Но полковникът не искаше да се задоволи с това, трябваше да се пролее кръв.
— Не мисля — каза Мелани, — че през последните си дни знаеше какво говори или прави. Беше обладан от мисълта да те види мъртъв. А с това се обяснява всичко останало.
— Да, така се обяснява всичко. Съжалявам, че допринесох да се опетни името на полковника, но едва ли се разкайвам за всичко друго, което стана.
Мелани го погледна с виолетово-сините си очи. В погледа му гореше такава смарагдова жарава, че тя усети как сърцето й заби в гърлото. Прокара език по устните си.
— В края на краищата дуелът между теб и дядо ми не оправи нищо. Вярваш ли наистина, че като се дуелираш с Дом, ще изчезнат всички лъжи между вас? И достатъчно ли ще ти бъде да видиш кръв? Ти му взе годеницата и осуети ясните планове, които беше начертал за своя живот. Не ти ли стига това?
— Взех му годеницата и я направих своя жена, поне телом — отговори Роланд с яден тон. — Никога не съм искал да стане така, но тъй като стана, бях готов да сметна, че сме квит. Но Дом не беше. Не искаше да спре дотук. Направи всичко, което можа, за да загина в Куба, опита се да ми вземе жената. Трябва ли да допусна да продължава това опасно и брутално отмъщение? Или може би предпочиташ да не се бях върнал от Куба? Макар гой да искаше така подло и долно да те използва, нямаше ли все пак да ти е по-приятно, ако тази вечер не бях дошъл да те спася?