Мелани се събуди, когато Роланд се освободи от ръцете й и стана. Луната беше залязла и стаята тънеше в мрак, но лекото просветляване, което проникваше през прозореца, показваше, че най-много след час ще съмне. Вдигна леко клепки и започна да го наблюдава как събира дрехите си, как взема фрака и папийонката от облегалката на стола и напуска спалнята.
Той тръгна. Нищо от това, което беше казала, не можа да го възпре. Не се учудваше. От самото начало знаеше колко невероятно е да се остави тя да му повлияе. Когато чу пълното изброяване на греховете, в които обвиняваше Дом, се убеди, че не е постигнала нищо. Въпреки неуспеха си бе доволна, че дойде тук. Не съжаляваше, защото намери сили да му разкаже каква роля е изиграла за неуспеха на похода на Лопес, а със сериозните си доводи той я бе освободил от всякаква вина. Научи горчиво-сладката истина за дядо си и за слуховете, които помрачиха последните му дни, и макар да не бе сигурна дали той й повярва, все пак каза на Роланд, че означава нещо за нея. Освен това не го остави да си отиде, без да се сбогува с него. Вярно, сбогуване без думи, изпълнено със страстна тъга, но въпреки това те ясно съзнаваха значението на това сбогуване. Нямаше нужда от последна дълга целувка, преди той да си отиде от нея. Вместо да я събуди и да удължи времето на ужасната й тревога, той тръгна, убеден, че тя спи, убеден, че всичко ще е минало, когато тя се събуди. Това беше благороден, великодушен жест. И той не бе виновен, че този жест се оказа напразен.
Мелани почака, докато чу как външната врата се захлопна зад него, докато стъпките му отшумяха по верандата и тревата ги приглуши. После стана и бързо се облече. С вдигнати поли изтича от спалнята. В салона се спусна към прозореца. В голямата бяла къща светеше лампа, а един коняр бавно извеждаше иззад къщата два коня на предната площадка. Собственият й кон все още беше вързан пред павилиона за гости.
Тя не можеше да тръгне. Трябваше да почака. Не я беше грижа дали е прилично. Целта й бе да стигне до уговореното място на срещата, без да я спрат. Ако Роланд и губернатор Куитман я видеха, без съмнение щяха да й забранят да отиде. Трябваше да се държи на разстояние от тях, за да не я забележат.
Мелани така набързо прибра косата си, че тя отново се разпиля по гърба й. Измъкна пак фуркетите и ги сложи на писалището. Тогава забеляза, че Роланд е довършил текста, върху който беше работил миналата вечер. Листът беше прилежно сгънат и затиснат с мастилницата. На него се виждаше името на Джексън Търнбъл, адвоката на бащата на Роланд и на нейния дядо. Докато свиваше косата си на кок на тила, тя втренчено гледаше листа. Когато мушна и последния фуркет, протегна бавно ръка към мастилницата и я отмести. Взе сгънатия лист и се поколеба за миг, преди да го разгърне. Беше ясен, прегледен документ. Освен частта от имуществото му, която се полагаше на майка му, Роланд беше завещал своята част от Котънууд и всичко друго, което притежаваше, на нея. На любимата си жена Мелани Джонстън Донован.
Островчето на Мисисипи край Натчес беше любимо място за дуели, и то вече години наред. И за двете страни беше неутрална земя, недалеч от града, което беше практично, и все пак бе достатъчно отдалечено, за да държи настрана любопитните. Уединеното място, заобиколено отвсякъде с вода, ставаше още по-привлекателно поради факта, че не бе под властта на шерифа, който би могъл да се намеси, защото дуелите бяха забранени със закон. Върби и млади кипариси, обрасли с мъх, растяха по края в богатата речна тиня, но в средата имаше полянка, на която се полюшваше висока трева и където мъжете можеха да извършат смъртоносното си дело.
До островчето можеше да се стигне само с лодка. На брега на реката имаше лодкари, които печелеха добри пари, като превозваха хората дотам и обратно. Това бяха същите мъже, които излизаха с лодките си и търсеха труповете, от които всяка нощ се отърваваше кварталът на Натчес под хълма. Понякога някой ранен участник в дуел не се завръщаше, макар и да беше тръгнал обратно към града. Или когато стигнеше брега, раненият не беше вече жив и по тайнствени причини липсваха най-ценните му вещи. Между лодкарите имаше наистина и честни хора, но беше трудно да се открият.
Вместо да разчита на късмета си, Мелани предпочете да вземе мнението на салджията. Той я изпрати при един стар човек, който имаше сърдитото лице на шотландец. Без да проговори, старецът я изслуша, изгледа я от главата до петите, плю на пода и кимна бавно, когато тя му каза, че ще му плати едва когато стигне пак в Натчес.