Яростните нотки в гласа й и думите, които беше изсъскала, изглежда, не му оказаха почти никакво въздействие. Той внезапно скочи и я изправи на крака. С бързи и сигурни движения натика полата и жакета в ръцете й, обърна я и я тласна към вратата. Протегна ръка, отвори вратата и я изблъска в коридора. Преди да си поеме дъх, за да протестира, вратата зад нея се затвори с трясък.
Тя притисна дрехите до гърдите си и остана един миг, вцепенена от ужас. Чувстваше се гола, лишена от достойнство, от самоуважение и чест. Стоя известно време, изгубила ума и дума в тъмния коридор, докато лек шум, звучащ като сподавен смях, я пробуди от унеса.
Когато бързо обърна глава, видя, че се е събрала публика. Шумът от изстрела беше привлякъл хора, мъже и жени, които, повече или по-малко разсъблечени, се тълпяха в коридора. Не един от мъжете се наслаждаваше съвсем явно на гледката, която тя представляваше с широко отворените си от болка очи, с треперещите си червени устни, с косата, която се бе освободила от мрежата и падаше по раменете й, с нежните бели закръглености на гърдите, които се виждаха през зейналата й блуза. Сред зрителите беше и портиерът на хотела, който стоеше разкрачен, с похотлив израз на ухиленото си лице.
Пламтяща червенина се разля по лицето на Мелани. Идеше й да изкрещи или да заридае неудържимо, но не направи нито едното, нито другото. С твърд поглед вдигна високо брадичката си, обърна се на босите си крака и закрачи по коридора.
Глава трета
На погребението на полковник Изел Джонстън дойдоха много хора. Не беше трудно да се намерят мъже, които да носят ковчега до гробищата. Навремето той бе посрещан с голямо уважение и бе имал много приятели. Сега, след като беше починал, се намериха безброй хора, които заявяваха, че никога не са се съмнявали в него. Колко по-нормално щеше да е все пак, ако му бяха засвидетелствали верността си приживе.
Мелани, придружавана от губернатора Джон Куитман и от Дом носеше рокля от черен жоржет и воал, скриващ презрението, което изпитваше.
Приемаше съболезнованията с толкова такт, колкото можеше да се насили да прояви. Когато един-два пъти й се стори, че джентълмените от поколението на баща й и дядо й стискат ръката й по-силно от друг път, тя си обясни това със съчувствието им към положението й на млада жена, останала сама на тоя свят. Ако те видимо се напрягаха повече от обикновено да надзъртат през гънките на воала, който скриваше лицето й, си казваше, че това е просто от любопитство, защото искат да видят как приема трагичната смърт на дядо си. Нито за миг Мелани не допусна, че би могло да има друго обяснение. Приятелите и съседите на дядо й не бяха от хората, които посещаваха хотел „Ривърест“. Те не можеха да знаят за унижението, което беше претърпяла там. Не можеха да знаят абсолютно нищо за това.
Роланд Донован лично й обясни колко много се лъже. Рано сутринта след погребението той се появи пред вратата на Гринлия. Мелани беше в кабинета на полковника, когато Цицерон й съобщи за посещението му. Беше решила да прегледа книжата на дядо си. Но всъщност просто седеше, държеше бамбуковия му бастун и прокарваше ръка по гладкото дърво. Сега внимателно го остави настрана. Твърд израз се появи в тъмносините й очи и устните й се свиха.
— Цицерон, кажи, ако обичаш, на мистър Донован, че не желая да го видя. Нито сега, нито друг път.
Още не бе изрекла думите, когато Цицерон бе избутан настрана и Роланд влезе в стаята.
— Съжалявам — каза той с тон, който не изразяваше никакво съжаление. — Осмелих се да вляза, без да бъда поканен, защото бях сигурен, че само така мога да прекрача този праг.
Цицерон бе възстановил равновесието си и стоеше сковано изправен.
— Мис Мелани, желаете ли да го изпроводя?
Мелани се надигна пребледняла зад бюрото на дядо си.
Тя много добре знаеше, че старият прислужник ще направи всичко, което е по силите му, за да изхвърли този човек от къщата, но съвсем не беше сигурна, че ще се справи сам. Щеше да е нужно много време, за да повика помощ. Преди някой да дойде, прислужникът на дядо й можеше зле да пострада. Инстинктът й подсказваше, че трябва да нареди Роланд Донован да бъде изхвърлен безцеремонно, за да не се мярка повече пред очите й, но не можеше да даде такава заповед. Не само трябваше да внимава да не се случи нещо неприятно на Цицерон, но беше длъжна и да се държи възпитано като истинска дама. Двамата мъже чакаха и гледаха изпитателно.
— Благодаря ти, Цицерон. Тъй като мистър Донован е толкова настойчив, ще го изслушам.
Цицерон се поклони и се оттегли, макар и тя да беше сигурна, че няма да се отдалечи много. По всяка вероятност щеше да позвъни за помощ в конюшните. При това положение нямаше основание да се плаши от посетителя, но все пак потръпна, когато остана насаме с него.