— Мелани — прекъсна я той и седна, — какво каза?
Тя обърна глава към него и не се опита да избегне погледа на суровите му зелени очи.
— Казах, че те обичам. Съжалявам, че пропиляхме толкова много време, че направихме такива ужасни грешки, че трябваше да извървим такъв дълъг път, за да се намерим един друг. Може би, ако този път останеш при мен, ще намерим не само любов, но и споделено щастие.
— Да остана при теб? Никога нямаше да си отида, ако не беше толкова мъчително да съм заедно с теб. Аз те обичах, Мелани, от момента, в който те видях да слизаш по стълбата онази вечер в Монмаут, когато се срещнахме за първи път. Тогава ти ме помоли да си отида. Спомняш ли си?
— О, Роланд! — извика Мелани, пусна коляното си, опъна крака и се подпря на една ръка, когато се наведе към него.
— Включих се в похода на Лопес, защото след една седмица брак ми стана ясно, че това, което изпитвах към теб, ще се засилва непрекъснато, ако останем заедно, и ще ми бъде още по-тежко да те загубя, когато най-после разбереш — а не можеше да не се стигне дотам, — че отмъщението не си заслужава цената, която трябваше да платиш, като живееш с мъж, когото ненавиждаш. Нищо не помогна. Никога ли не си се запитвала защо се появих толкова бързо, когато тръгна за Ню Орлиънс? Защо го вече си бях опаковал нещата и бях получил разрешение от генерал Лопес да замина за Натчес и да доведа жена си, когато Джон Куитман ми каза, че ти си тръгнала. Известно време мислех, че съм те спечелил, че започваш да чувстваш нещо към мен, а после ми стана ясно, че просто си възприела нова тактика. Втълпих си, че това не ме засяга, но когато дойде историята с Колийн и ти отново изстина към мен, разбрах, че ме засяга, че щеше да ми остави неприятен привкус, ако те вземех против волята ти.
— И заради това замина с губернатора Куитман за Тексас, а после и за Мобайл.
— А когато се върнах, те намерих с Дом. Като видях, че има опасност да те загубя заради друг мъж, разбрах, че перспективата да остана завинаги без теб е хиляди пъти по-лоша, отколкото да си пробия със сила път до твоето легло.
— Дом никога не е означавал нищо за мен — рече Мелани натъртено.
— Как можех да го повярвам, когато той непрекъснато бе около теб?
— Вече ти обясних защо.
— Да, зная. По-рано чух веднъж същото и от Колийн. И въпреки това не можах да превъзмогна себе си и да повярвам до момента, когато на дуела ти вдигна ръката ми и ми помогна да го застрелям.
— Струва ми се, че никога през живота си не съм се страхувала така, както тогава.
— Колийн ми разказа как си й спасила живота и колко много си плакала, като си загубила нашето дете, и как непрестанно си викала името ми, когато си била болна. Толкова пъти съм си пожелавал да не те бях оставял тогава сама! Ако бях останал при теб, това никога нямаше да се случи.
Мелани поклати глава:
— Не бива да разсъждаваш по този начин. Ако онази сутрин и аз не бях дошла на островчето, Дом може би нямаше да добие кураж да стреля предварително и нямаше да те рани. Разбираш ли? Но аз трябваше да дойда. До гуша ми беше дошло да спиш с мен, а после да ме оставяш сама.
Той поклати глава и отговори с приглушен глас:
— Никога не съм искал да те оставям сама, но като че ли това беше единственото, което можех да правя, докато се уредеше историята с Дом. При всяка раздяла ми се струваше, че умирам, и всеки път съм се питал дали няма да е за последен път.
— На островчето наистина можеше да дойде краят ти, но изобщо не ми се мисли за това. Сега те предупреждавам: смъртта беше последният ти шанс да ми избягаш. Независимо от тази заключена врата, Роланд Донован, аз вече никога няма да те пусна да си идеш.
Тогава той протегна ръка към глезена й и пръстите му бяха горещи, когато се сключиха около него и погалиха с палец нежната кожа на крака й.
— С удоволствие ще повярвам в това, което казваш — отвърна той, — но у мен има някакъв инат, който ме кара да изяснявам нещата докрай, за да няма никакво съмнение. Съвсем сигурна ли си, че не казваш тези неща само за да поправиш несправедливото си убеждение, че съм причинил зло на дядо ти?
— Не, заклевам ти се, че не е така — увери го тя.
— Или може би внезапният ти изблик на чувства има нещо общо с обстоятелството, че се храниш и обличаш с моите пари?
Мелани беше много благодарна на Колийн, че я бе предупредила тъкмо по този въпрос. Отметна коса и му се усмихна открито.
— Не е ли угризението, че сърцето на дядо ми нямаше да спре, ако не беше се дуелирал с теб, единствената причина, поради която се ожени за мен?
— Разбира се, че не — отговори той.
— Не ме ли храни и облича през всичките тези месеци само защото се стремеше да ме обвържеш и да можеш, когато си искаш, да спиш с мен?