— Не — изръмжа той мрачно.
— Но аз не съм сигурна, че казваш истината, също както и ти не си сигурен дали можеш да ми повярваш.
— Не, наистина — рече той бавно, — но винаги можем да проверим.
Преди тя да отгатне намеренията му, пръстите му се сключиха около глезена й и той я притегли към себе си. Пеньоарът й се вдигна до кръста и откри хълбоците й, които бяха бели като порцелан. Ръката му галеше тяхната извивка, когато я привлече върху скута си и намери устните й, за да я целуне дълго и страстно. Тя отвърна на целувката му с всичката жар, насъбрала се през дългите тревожни дни. Когато усети, че коланът около кръста й се развързва и ръцете му се плъзгат по тялото й, галят я и я възбуждат, тя почувства, че някакъв страх, стаен дълбоко в нея, се стапя и изчезва, и се отдаде на докосванията му, трептяща от щастие.
Най-после Роланд вдигна глава и я погледна.
— Мелани, сладка моя любов — прошепна той. — Ако посмея да ти повярвам, не ми казвай никога, че съм се излъгал.
— Никога — отговори тя, — ако и ти ми обещаеш същото.
Устата му докосна нежно клепките й, плъзна се по бузата й към шията и се насочи бавно, изпълнена с жар, към розовия връх на гръдта й. Внезапно Мелани пое дъх.
— Роланд, раната ти… не трябва да се напрягаш.
— Откакто влезе в тази стая, раната ме мъчи много по-малко, отколкото една друга част на тялото ми. Да те гледам как се облягаш назад като някаква прелъстителка от древността, толкова близка и все пак толкова далечна — това беше повече, отколкото можех да понеса. Но няма защо да се съпротивлявам, нали?
Усмивка повдигна ъгълчетата на устата й.
— Надявах се да не се съпротивляваш — отвърна тя нежно. Отново устата му страстно се впи в устните й. Тя се вкопчи в него, освободи се от диплите на пеньоара си и се намести по-близо, за да не се напряга той и да може по-лесно да я привлече към себе си.
На заключената врата се почука силно.
— Таблата с вечерята, която поръчахте, мис Мелани — извика Цицерон.
Роланд тихо изруга.
— Щях да му кажа да изчезва — прошепна той, — но нали не се подчинява на моите заповеди.
Мелани му се усмихна с виолетово-сините си очи.
— Цицерон — извика тя през рамо, — върни таблата и я донеси пак по-късно… много по-късно.
През вратата се чу как икономът тихичко се засмя, после засвири с уста весела мелодия, докато стъпките му заглъхваха по коридора на Гринлия.