Мълчанието стана потискащо. Роланд стоеше и я пронизваше със зелените си очи. Шапката от боброва кожа, която Цицерон не бе взел от него, си стоеше в ръцете му. Той разглеждаше чистия овал на лицето й и къдравата коса, която беше свита на кок на тила й. Погледът му падна върху дантелената яка на черната й рокля, после се спря на камеята, затваряща роклята на врата, и накрая се плъзна по заоблените очертания на гърдите, които напираха над тясната талия през мекия плат на роклята.
— Е, какво има? — попита Мелани.
Той сякаш с усилие отмести погледа си. След това се огледа за стол, хвърли шапката върху седалката му и се приближи до бюрото.
— Да, наистина — каза той и се наведе леко напред, като опря свития си юмрук върху полираната махагонова повърхност. — Кажете ми само едно, мис Мелани Джонстън! Вие ли бяхте преди пет нощи в стаята ми в хотел „Ривърест“?
Въпросът му я обърка. Трябва да е бил много по-пиян, отколкото тя си мислеше, щом сега се налагаше да я пита за това. Тук, на дневна светлина, отпочинала и делова, освободена от спомена за последните часове на дядо си, всичко й изглеждаше толкова недействително, че можеше да отговори само отрицателно. Трудно й беше да повярва, че беше излязла от къщата с намерението да убие този човек. Всичко, което се беше разиграло в „Ривърест“, дългото завръщане у дома в студената нощ, при това ужасно измръзнала на площадката на задната стълба, сега й се струваше просто сън. Когато в онази нощ се завърна в Гринлия, тя се съблече и се строполи в леглото. На другата сутрин каза на Глори, че излязла да поязди, защото не можела да заспи. Кадифеният костюм беше така непоправимо прогизнал от дъжда, че можеше само да го изхвърли. С изключение на едно болезнено място между бедрата и няколко синини не беше останало нищо, което да й напомня за случилото се през онази нощ. Никакви доказателства. Поне досега. Колко много й се искаше да не бе назовавала името си, да не бе предприемала този последен опит да го убие. Ако си беше събрала дрехите и се беше измъкнала, той може би никога нямаше да разбере коя е и може би никога нямаше да се освободи от заблуждението, че е друга жена. Нямаше да настане суматохата, която да привлече сеирджиите. Но колко безсмислени бяха сега тези разсъждения! В този ход на мисли тя би могла да си пожелае да не бе ходила никога там.
— Нямам представа за какво говорите, мистър Донован.
Язвителна усмивка трепна около устата му.
— С удоволствие бих ви повярвал, но смятам, че не притежавам достатъчно фантазия, за да си въобразя, че съм видял някоя подобна на вас.
— Не разбирам нито дума. Казвам ви, че не знам за какво говорите.
— Аз пък ви казвам, че вие лъжете — рече той кротко. — Не знам защо. Може би от гордост или от чувство за вина. Давам ви дума, че нямам намерение да занимавам с това шерифа.
Докато говореше, той направи една крачка към ръба на бюрото и го заобиколи. Мелани се колебаеше, разкъсвана между огромното желание да отстъпи и срама да се покаже страхлива или нервна.
— Да занимавате с това шерифа ли? — повтори тя като ехо.
— Противозаконно нахлуване и опит за убийство.
От гняв ирисите й придобиха тъмновиолетов оттенък, когато за пръв път го погледна в смарагдовозелените очи. Искаше да противопостави на обвиненията му друго обвинение — в изнасилване, но не можеше да си наложи да произнесе думата.
— Та това е просто смешно — изсъска тя.
— Така ли? Я да видим.
С едно-единствено ловко движение той я сграбчи, притегли я до яките си гърди и така плътно я притисна до себе си, че тя усети как копчетата на ризата му и ланецът на часовника му се впиват в гърдите й. Когато пое въздух, за да извика за помощ, устата му докосна с бегла целувка разтворените й устни. В следващия миг той я хвана здраво за ръцете и я отблъсна от себе си.
— Не — каза той дрезгаво, — не е смешно. Възможно е наистина да не знам точно какво съм правил през онази нощ, но има някои неща, които си спомням съвсем ясно. Колко си мека, уханна и сладка — това се е запечатало в паметта ми по-ясно, отколкото всяка друга жена, която съм познавал. Не мога да кажа коя е причината, освен може би тази, че това удоволствие за малко щеше да ми коства живота, но не се лъжа. Ще признаеш ли, или искаш още доказателства? В такъв случай вън в моята карета са пистолетът, с който се дуелира дядо ти, и един чифт малки дамски ботуши за езда. Да ги пробваме ли, за да видим дали ти стават, моя плаха Пепеляшке, или ще признаеш доброволно, че са твои?