За миг Мелани се поколеба, след което се изправи вдървено. Трябваше да се сети, че той ще провери каква е работата, вместо просто да изхвърли нейните неща. Мелани се загледа в гърба му, когато той заобиколи бюрото, и произнесе със сподавен глас:
— Е, добре, бях там. Отидох в „Ривърест“ и се опитах да ви убия. Какво искате от мен, да се извиня ли?
Той рязко се обърна.
— Не, дойдох, защото аз исках да се извиня.
Отговорът му беше толкова непринуден, че тя можа само да се вторачи в него. Зеленият му поглед не отбягна нейния. Когато тя не отговори на думите му, той продължи:
— Бих могъл да изтъкна като оправдание обичайните обстоятелства, количеството уиски, което бях изпил, преди да се кача горе, но това не е извинение. Постъпката ми е непростима, знам много добре. Мога да кажа само, че цели три дни бях търсил забрава в бутилката, но така и не успях. Понякога един мъж може да намери за кратко време утеха с жена. Ти беше при мен. Беше топла и мека и аз си помислих… — Той прекъсна думите си с бърз жест и не довърши изречението.
Той бе искал да забрави дуела с дядо й, дуел, при който не бе стрелял, а бе застанал пред стария човек като мишена на неговия гняв. Несъмнено разкаянието му бе предизвикано от чувството за вина.
— Е, добре — каза Мелани със сподавен глас. — Ако сте казали това, което имахте да ми кажете, ще бъдете ли сега така добър да си отидете?
— Чак когато свърша. Ти, изглежда, не си ходила напоследък в града, нали? Била си толкова вглъбена в своята мъка, че не знаеш какво става там.
— Какво става?
— Нищо особено — отговори той и в тона му прозвуча ирония, която, изглежда, се отнасяше както до него, така и до нея. — Само това, че са те видели и разпознали, когато онази нощ си излязла от моята стая.
Мелани усети как всичката кръв се оттегли от лицето й и след това отново нахлу, когато си спомни за недостойния начин, по който я бе изблъскал от стаята, и за тълпата, насъбрана вън. Наистина тя се бе опитвала да не си го признава, но винаги бе съзнавала, че „Натчес под хълма“ и „Натчес на Стръмния бряг“ не бяха достатъчно отдалечени един от друг, за да не се разнесе клюката за нейната авантюра. Погледът й се спря на слънчевите лъчи, които падаха през прозореца. Навън силният вятър разклащаше голите клони на дърветата. Пое дълбоко дъх и отново погледна към Роланд Донован.
— Откъде знаете това?
— През последните дни чух някои странни приказки. Изглежда хората подозират, че ти си била всъщност причината за дуела между дядо ти и мен.
За миг Мелани почувства благодарност за тактичността, която той бе отговорил на въпроса й. Без съмнение приказките, които бе чул, са били значително по-груби и по-недвусмислени. Хората винаги си мислеха най-лошото, а имаха и прекалено добра памет. Нямаше да забравят, че дядо й я беше заварил в Монмаут сама с този мъж в тъмната нощ.
— Разбирам — каза тя. — Предполагам, че трябва да ви благодаря, задето ми го казахте.
— Да ми благодариш ли? — каза той и сбърчи вежди. — Ние двамата си разменяхме любезности повече от необходимото. Сега трябва да решим какво ще правим по-нататък.
— Какво ще правим ли? Какво има да се прави? Ако смятате, че има някакво решение, тогава много се лъжете.
— Не ме подценявай. Аз също съм роден и израснал тук, сигурно си спомняш, макар че живеех на другия бряг на реката. Знам какво говорят хората. За мен е без значение. Отдавна вече не ме интересува какво говорят или мислят. При теб случаят е друг. Няма да ти хареса начина, по който ще шушукат зад гърба ти или ще се отнасят с тебе. Остава само едно.
— И какво е то? — попита тя с леден глас.
— Знаеш го не по-зле от мен. Ще трябва да се омъжиш.
Думите му я смаяха, изтръгнаха от гърдите й неприязнен смях.
— Да не би да ми правите предложение за женитба, мистър Донован?
— Да, точно така.
Изразът на смарагдовозелените му очи беше почти предизвикателен. Без съмнение предложението му бе съвсем сериозно и все пак не беше убедително. Някой почтен мъж сигурно би се чувствал задължен да й предложи името си, но можеше ли да се очакват такива скрупули у човек като него, човек, който беше оклеветил дядо й и го беше тласнал към смъртта?
— Защо?
Един мускул трепна под бронзовата кожа на лицето му.
— Ами че това е съвсем ясно.
— На мен не ми е ясно — отговори Мелани. — Освобождавам ви от задължението да проявявате галантност, защото имам сериозно основание да се съмнявам, че знаете значението на тази дума. Каква друга причина може да има? Един брак с мен би ви направил господар на Гринлия, тъй като аз съм единствената наследница на дядо. Освен това, когато шумът около този неравен брак се уталожи, той ще ви помогне да получите достъп до отбраното общество на Натчес. Прекомерните ви грижи според мен се обясняват именно с тези две неща.