— Бих могъл да ти докажа, че се лъжеш, но се съмнявам дали ще ме слушаш.
— Наистина няма да ви слушам — съгласи се Мелани и гордо вирна брадичка. — Така че най-добре е да си спестите приказките, а също и предложението. Доколкото си спомням, още при първата ни среща вие научихте, че имам годеник. Поради това не се нуждая от обезщетението, което ми предлагате. Страхувам се, че напразно сте се жертвали да идвате чак дотук.
Иронията в гласа й не му убягна.
— Не съвсем — каза той. — Поне успях да ти върна ботушите.
Той й се поклони, докато тя стоеше онемяла от яд, и напусна стаята.
Ботушите за езда бяха предадени на Цицерон заедно с пистолета на дядо й. Прислужникът ги постави на бюрото пред нея. Мелани избягваше погледа му, докато му благодареше. Ако той още не знаеше какво се е случило, много скоро щеше да го научи. Реакцията му щеше да бъде разочарование и неодобрение, но тя беше сигурна, че може да разчита на предаността му. Дори да не разменяха нито дума, той щеше да я защитава пред другите прислужници в града, макар че това нямаше да й помогне с нищо.
Внезапно лицето й помръкна. Посегна към бастуна на дядо си и заудря с него по чистите, лъснати ботуши. С приглушен шум те паднаха на пода и меката кожа заблестя под лъчите на студеното зимно слънце.
Колкото и враждебни да бяха чувствата й към Роланд Донован, Мелани съзнаваше, че той има право. Единственият й шанс да отблъсне вълната от слухове, която се надигаше като буря, беше да се омъжи. Тъй като още носеше траур, церемонията би трябвало да се извърши без много шум и това беше добре дошло. Щяха да присъстват по-малко хора, които да зяпат и шушукат с ръка пред устата. Колкото по-скоро се уредеше цялата работа, толкова по-добре. При все това тя се колебаеше. Ако беше честна пред себе си, трябваше да признае, че всъщност не искай никога не е искала да се омъжва. Дори възможността да е бременна, която наистина бе невероятна, но все пак я безпокоеше, не променяше с нищо този факт. Вече не можеше да си спомни как точно се бе стигнало дотам да приеме годежа с Доминик Клемънтс. Това стана малко, след завръщането на победоносната армия от Мексико. Дом идваше често в Гринлия и разговаряше с дядо й — единствено той от някогашния му отряд се бе завърнал вкъщи с него. Полковникът харесваше младия мъж, нравеха му се почтителното му държание и респектът, с който слушаше мненията на по-възрастния човек. Полковникът се будеше рано и имаше навика да си ляга рано. Не виждаше нищо нередно да оставя двамата млади хора сами, след като им пожелаеше лека нощ. Разбира се, Глори винаги беше наблизо, седеше в ъгъла с някакво ръкоделие или влизаше и излизаше от салона, за да се погрижи за огъня или за лампите, да предложи освежителни напитки и да свърши куп други дреболии.
След няколко седмици за всички беше ясно, че Дом идва повече заради Мелани, отколкото, за да се види с бившия си командир. Тора всъщност зарадва, а не засегна дядо й. За него Доминик Клемънтс беше многообещаващ млад човек, който знае откъде духа вятърът. Смяташе, че с всеки друг мъж внучката му би се чувствала по-зле, отколкото с този солиден млад човек. Той най-малкото нямаше да напусне родния си край и щеше да продължи делото на баща си и на дядо си. Ще облече жена си в коприна, сатен и кожи, ще се отнася с нея като с принцеса и ще я води всяка година в Европа. Освен това беше амбициозен. Нищо чудно един ден да стане сенатор. Особено, ако беше достатъчно умен да се държи здраво за пешовете на Джон Куитман. А изглежда, че това му се удаваше.
Да, така се бяха развили нещата. Дядо й го беше одобрил като неин кандидат и беше разрешил на Дом да посещава Мелани и като на шега се беше погрижил тя също да е наясно по това. В края на краищата почти не се наложи Дом да й направи официално предложение. Дядо й беше започнал да говори за бъдещите си правнучета и въпросът беше вече решен.
Разбира се, дядо й не беше много въодушевен, че ще се лиши от компанията на Мелани. Така че на практика изобщо не настъпи подходящ момент за сключване на брака. Всеки опит на Дом да определи някаква дата се отхвърляше под благовидни предлози. През зимата било много студено, а през лятото много горещо за сватбени пътешествия. Пролетта била много непостоянен сезон — никога не се знаело какво ще бъде времето, и освен това внучката му не искала да се нареди на опашката сред множеството енориаши, които точно тогава се втурвали да се венчават. Есента пък била тъжна. По есенно време полковникът бил загубил най-близките си хора и не искал да му се напомня за тях с букети и празненства. Понякога Мелани се питаше дали Дом не чувства облекчение от вечните отлагания. Той никога не се прояви като нетърпелив или като особено пламенен кандидат. Дори не се бе опитвал да я целуне така, както я целуна Роланд Донован. Една целомъдрена целувка по бузата или по челото — по-далеч не посмя да отиде. Такива бяха правилата на благоприличието, които трябваше да спазва една двойка в продължителния период на годежа. И все пак това не говореше за особено привличане между двамата.