Мелани седеше зад бюрото си в салона и гледаше втренчено в далечината, мастилото изсъхваше по перото, както го държеше върху хартията за писане. Тя се улови, че против волята си мисли за минутите, когато бе лежала в прегръдките на Роланд Донован, както и за думите му през този предобед. Те още кънтяха в ушите й. Беше разбрала със сигурност, че той не е равнодушен към нея. Някакво физическо привличане положително съществуваше, колкото и унизително или срамно да беше това. Не, тя нямаше да си позволи да се поддава на подобни мисли. Чувствата на всеки друг мъж, с изключение на годеника й, не биваше да имат никакво значение за нея. Тя отново потопи перото в мастилото, хапейки устни. Все още не можеше да напише нито дума. След като се бе убедила в необходимостта от спешна женитба, не й идваше на ум как да формулира предложението си към Дом. Още по-малко знаеше какво да му каже, ако той се отзове на поканата й и пристигне. Не можеше да го накара да се ожени за нея незабавно, без да му обясни причината, но как да изрази това с думи? И как да го направи, без да даде на Дом основание да се дуелира с Роланд Донован? Колкото и да не й харесваше, все пак се налагаше да представи епизода като произшествие, за което беше виновна единствено тя.
Огънят в камината от бял карарски мрамор пламтеше и съскаше, хвърляше червени отблясъци върху мебелите от полирано орехово дърво и върху зеления брокат на гарнитурата в салона. От него изхвърчаха искри. Мелани остави перото и етана, за да намести бродирания параван, който я пазеше от топлината на жаравата. Стоеше пред гоблена с пасторална сцена, изобразяваща девойка в житна нива, когато на вратата се почука.
Беше Дом. Официален както винаги, той беше въведен в стаята от Цицерон. Всеки друг, който посещаваше къщата толкова често, навярно щеше да спести на стария прислужник труда да съобщи за пристигането му, помисли си Мелани. В следващия миг се усмихна и му подаде ръка, когато той се приближи до нея по обюсонския3 килим.
Дом не отвърна на усмивката й. Не задържа ръката й по-дълго, отколкото беше необходимо, за да се поклони. С израз на възмущение той мълчаливо изчака Цицерон да затвори вратата зад себе си.
— Надявам се, че не идвам в неподходящ момент?
— Съвсем не, макар че съм изненадана. Мислех, че си обещал твърдо на мисис Уесли да присъстваш на домашния концерт.
— Така е — отговори той, — но се случи нещо по-важно.
Челото между русите му вежди беше тревожно сбърчено. Мелани забеляза не само това, но и церемониалното му държание и съвсем й прималя. Все пак се постара да заговори със спокоен тон.
— Така ли? Ела, седни и ми разкажи.
При тези думи тя застана пред малкото двойно канапе до огъня и даде знак на годеника си да седне.
— Предпочитам да остана прав — каза той.
Тя не възрази. Той тръгна делово към камината и застана с гръб към весело пламтящия огън.
Светлината от месинговия полилей на тавана трептеше по златисторусата му коса и хвърляше сенки под високите му скули. От тях обаче устата му изглеждаше тясна и безформена. Странно, че досега това не й беше правило впечатление. На Дом, изглежда, също му беше много трудно да подхване темата, която го беше довела, както и на нея й беше трудно да съчини писмото до него.
— Мога ли да ти предложа чаша чай или може би малко шери? — попита тя.
— Какво? О, не, Мелани, благодаря. Има нещо, което трябва да ти кажа.
Когато вдигна поглед, Мелани смаяна установи, че той бе леко зачервен — признак за силно смущение. Странно, но тъкмо това отслаби собственото й напрежение.
— Да, какво има?
Дом я погледна и след това извърна очи.
— Не знам как да ти го кажа. Историята е твърде… деликатна.
— Но си сигурен, че трябва да разговаряме за това? — попита Мелани.
— Да, смятам, че имаш право да узнаеш какво се говори, така както аз имам право да узная какво от тези приказки е вярно и какво не.
Мелани пое дълбоко дъх. Стисна здраво ръце в скута си и вдигна сините си очи към лицето на Дом.
— Най-добре е да ми кажеш веднага какво те мъчи.