Постепенно Мелани свикна с друсането и клатенето на каретата и сега без особен успех търсеше в съзнанието си тема за разговор.
— Днес наистина е мрачен ден, не намирате ли?
Роланд кимна. Небето беше забулено в облаци, които ставаха все по-гъсти. Тъй като от двете страни на пътя се издигаха високи насипи, в каретата цареше полумрак.
У Мелани се прокрадна подозрението, че той нарочно не подхвана темата. Хвърли му кос поглед и видя, че я наблюдава. Тъмните му смарагдовозелени очи се плъзнаха неспокойно по добре очертаната й уста. Вдигнал едната си вежда, той отмести погледа си и кръстоса крак връз крак.
— Говори се, че сте се върнали неотдавна от Калифорния — осмели се да го заговори Мелани.
— Да, бях там повече от година.
— Предполагам, че сте намерили това, което сте търсили, защото иначе едва ли щяхте да се върнете.
— Логично заключение — отвърна той, без да й даде каквато и да било информация.
— Трябва… да е било вълнуващо?
— Някои хора биха го определили така.
— Но вие не — каза тя и гласът й издаваше раздразнението й от лаконичните му отговори.
— Не ми хареса, защото имаше прекалено много хора. Беше твърде шумно и цареше голяма неразбория, а и повечето хора загубиха, само малцина спечелиха нещо. Много приличаше на обстановката през време на войната. Но пък някои хора определят и войната като вълнуващо събитие.
Тя трепна неволно, смръщи чело и се запита дали с това не намеква за дядо й, който винаги бе твърдял, че обича грохота на оръдията и свистенето на куршумите. Самохвалство или не, но той наистина с удоволствие потегляше на поход със своите хора.
— Предполагам, че както на война, така и в лагер на златотърсачи трябва да се понасят известни трудности.
Ако тази острота го бе засегнала, той не го показа.
— Това не е всичко, с което човек трябва да се справя — отговори той спокойно. — Нужни са известни качества, за да гледаш как умират хора.
— Напоследък имах достатъчно възможности да размишлявам по тази тема.
Искаше й се да произнесе фразата укорително, но вместо това в нея прозвуча цялата й мъка.
— Да — съгласи се той. — Досега не ми се представи подходящ момент да го кажа, но съжалявам за историята с полковника.
Тя би могла да се закълне, че говори сериозно. Но не биваше да мисли сега за това. Трябваше да намери начин да използва привидното му разкаяние за своите цели.
— Може би това е била една от причините да поискате ръката ми? — намекна тя и усети, че той внезапно застана нащрек.
— Донякъде, но другите причини бяха по-наложителни.
— Разбирам — каза Мелани бързо и прекалено нервно. Боеше се той да не се впусне в подробности. — Аз… аз се страхувам, че може би ви отблъснах доста грубо.
— При дадените обстоятелства това е напълно разбираемо.
Той чакаше тя да се изрази по-ясно. Нямаше намерение да я улесни, докато не разбереше със сигурност каква цел преследва, а може би и тогава нямаше да й помогне.
— Е, да — съгласи се Мелани и се втренчи право пред себе си, за да скрие лицето си под сламената шапка. — Тъй като имах време да поразмисля, започвам да разбирам, че вашето предложение има… би имало… своите предимства.
Тя му хвърли бегъл поглед с крайчеца на окото си. Той я наблюдаваше и някакво подобие на усмивка изви ъглите на устата му нагоре. Тя веднага отвърна очи.
— И какви биха били тези предимства? — осведоми се той.
— Както вече ми обяснихте, то ще задуши в зародиш слуховете, които се носят за посещението ми във вашата стая. Освен това хората ще сметнат, че то е станало причина за дуела. Ще повярват, че дядо, ми е бил против женитбата. Това би ги навело на други мисли и те няма вече непрекъснато да се питат какво ли се е случило в Мексико.
— Струва ми се, че тъкмо тогава хората биха се питали защо полковникът ми е имал зъб.
— Но все пак би трябвало да се съобразят, че аз не виждам нищо толкова ужасно в това, щом съм готова да се омъжа за вас. Тогава ще бъдат принудени да повярват, че проблемът се е състоял само в личната антипатия на един по-възрастен човек към мъжа на неговата внучка.
За миг Мелани се почувства съкрушена от мисълта, че върши предателство към паметта на дядо си. Но в края на краищата това ще получи своето оправдание, каза си тя, когато Роланд Донован плати за всичко. Може би един ден ще е благодарна, че не го е убила. Бързата смърт е милосърдие. Имаше други, по-добри наказания, по-бавно действащи средства, по-подходящо изкупление за това, че бе отнел гордостта и честта на дядо й.
Сякаш четейки мислите й, той каза:
— Мога ли да смятам, че вече не искате да ми теглите куршума?