— Да. Аз… онази вечер бях преуморена й съвсем изтощена, след като се грижих за дядо през последните му часове, така че просто не бях на себе си. Надявам се, че можете да ме разберете и да ми простите този злощастен инцидент.
Тя се преструваше. Какво значение имаха думите, стига той да правеше това, което тя искаше от него?
— Сваляте голям товар от сърцето ми — каза той с толкова странен тон, че Мелани му хвърли бегъл поглед. Той я гледаше усмихнат в очите. — Докъде бяхме стигнали? Мисля, че тъкмо изреждахте предимствата на евентуалния ни брак. Не забравяйте да споменете и обществения престиж, който ще ми донесете.
Това беше един от упреците, които Мелани му беше отправила. Тя реши да не обръща внимание на ироничния му тон, който граничеше почти със сарказъм.
— Да, и това влиза в сметката.
— Кажете ми едно — започна той развеселен. Обърна се към нея и вдигна една от панделките на шапката й, която падаше върху гърдите й. — Да не искате да кажете, че сте променили решението си?
— Това… това е възможно — отговори тя със заекване. Усети, че той дърпа панделките, завързани под брадичката й.
— Защо? Може би годеникът ви е бил толкова нелюбезен, че ви е отблъснал, защото… не сте съвсем девствена?
Мелани му хвърли унищожителен поглед, докато топла червенина заля страните й. Невероятна дързост беше да й говори такива неща. Още по-лошо беше, че тя не можеше да ги оспори.
— Не беше точно така — изсъска тя. — Бих могла да стана негова жена, ако можех да се примиря да му бъда вечно благодарна, че ми е направил услуга. И трябваше да чакам една-две години и да убивам времето си в Европа, докато слуховете се уталожат.
— Разбирам — каза той провлачено, гъстите мигли скриваха израза на очите му, когато окончателно развърза възела под брадичката й. — Значи благодарността не спада към нещата, които съпругът ви, който и да е той, може да очаква от вас?
— Не виждам защо това чувство да не почива на взаимност. Ясно ви е, смятам, че аз ще си възвърна репутацията, ако възвърна и вашата, и това е съвсем честна сделка… Но какво правите?
Той беше развързал панделките на шапката й и внезапно свали творението от слама, дантели и панделки от главата й. Тя посегна към шапката, но с небрежно завъртване на китката той я хвърли на срещуположната седалка.
— Никога не съм обичал шапки. Пречат ти да гледаш жената в лицето, когато говориш с нея.
— Какво обичате вие, е без значение за мен — отвърна тя и посегна за шапката.
— Дори и тогава — той стисна здраво ръката й, за да я обърне към себе си, — когато стана ваш съпруг ли?
Мелани го изгледа смаяно със сините си очи и бръчките на раздразнение по челото й изчезнаха.
— Наистина ли ще го направите?
— Да, но само ако ми дадете гаранции, че ще получа нещо в замяна, щом няма да има благодарност.
Когато я притегли към себе си и обгърна с ръка талията й, смисълът на думите му стана толкова ясен, колкото и намеренията му. Тя си беше виновна за това. Не можеше да каже, дали е изненадана, или го е очаквала. Ако се бранеше и съпротивляваше, щеше да застраши както женитбата си, така и плановете за отмъщение. Сега беше моментът да вземе решение: да преследва ли своите цели или не? Можеше ли да понесе безропотно това, което я очакваше с този човек, или от гърлото й да се изтръгне вик на съпротива?
Устата му облада устните й с нежно насилие. Мелани трепна конвулсивно при първото докосване, за миг споходена от спомена за пронизващата болка, но щом ръцете му бавно и твърдо се плъзнаха по гърба й, почувства как постепенно се оставя на ласките му. Топли тръпки пронизаха жилите й. Когато стана по-податлива, той задълбочи целувката си. Завъртя се малко, докато главата й се отпусна върху меката плюшена седалка. Ръката му премина по тясната й талия и по ребрата, за да потърси опипом заоблените й гърди. Дланта й неволно се плъзна по ревера на фрака му и тя разтвори устни. Чувствата й надделяха. Роланд я притисна по-силно до себе си, а каретата отново забави ход. Ръката му запълзя по копринения плат и докосна набъбналото зърно на гърдата й. Целувката му стана по-нежна. Устните му се задържаха дълго върху влажните, чувствителни ъгълчета на устата й и оставиха знойна диря, докато се спускаха по бузите и покрай косите й към изящната й шия.
Без да забележат, каретата внезапно тръгна по нанадолните. Когато се свлякоха на калния под, ръката на Роланд я хвана по-здраво. Като чу Мелани да поема дълбоко дъх, той изруга и се изправи, повдигайки я в същото време върху седалката. С мрачно лице изръмжа:
— Боже милостиви, да, нека се оженим при всички обстоятелства, и то скоро.
Сватбата беше скромна и тиха. Мелани беше облякла сватбената рокля на майка си. Глори поплака малко, защото като младо момиче беше дошла в Гринлия с една друга булка — Сара Хауъл Джонстън. Тя беше сватбен подарък от бащата на Сара. След онази сватба се бяха случили много печални събития. Семейство Хауъл — дядото и бабата на Мелани по майчина линия, бе измряло при епидемия от жълта треска, след като бяха приели в къщата си заразен пътник. Плантацията им, която се намираше южно от Натчес, при Клинтън, Мисисипи, бе разделена между чичовците и лелите на Мелани и беше така раздробена, че вече не можеше да става и дума за плантация. След това дойде експлозията на парахода, която отне живота на мис Сара и на младия й съпруг. Глори също беше с тях. Именно тя скочи във водата с бебето Мелани, когато стана ясно, че параходът ще потъне. Именно тя завърза с връзките на престилката си бебето за кафеза за кокошки. Тя самата не умееше да плува и тъй като тази крехка опора не можеше да държи и двете над водата, остави кафеза да се носи по водата с ценния си товар, защото обичаше Мелани, както би обичала собственото си дете. Беше почнала да се дави, когато покрай нея премина една бъчва.