Най-после всичко свърши. Студеният венчален пръстен тежеше на ръката й. Устните й горяха от нежната, почти целомъдрена целувка на Роланд. Беше време да се обърнат и да приемат поздравленията на гостите. Не бяха дошли много хора: губернаторът Джон Куитман, поел ролята на придружител на булката, жена му Илайза, адвокатът на дядо й мистър Джексън Търнбъл, който беше и най-добрият му приятел, един познат на Роланд, който играеше ролята на негов кум и съвсем случайно бе собственикът на „Ривърест“, а зад тях стояха Глори, Цицерон, останалите домашни прислужници, конярите и градинарите от Гринлия.
Поздравленията и приемането на благопожеланията не трая дълго. Прислужниците се оттеглиха в кухнята, за да празнуват в своя кръг, а Мелани и Роланд заеха челните места на трапезата с малобройните гости. Имаше супа от костенурка, печено говеждо месо, пиле във винен сос, различни зеленчуци и накрая сватбена торта с бяла глазура и тъмен плодов сладкиш за младоженеца. За пиене имаше вино или обичайната напитка — смес от разбито на пяна подсладено мляко и ябълково вино.
Мелани седеше и си даваше вид, че яде. Беше й до болка ясно колко загрижено се отнасят с нея губернаторът и жена му и колко официално се държат с Роланд и неговия приятел. Най-сетне последната капка вино беше изпита и празненството завърши.
Младоженците често потегляха наистина на неколкоседмично сватбено пътешествие в Ню Орлиънс или — през лятото — в селища като Уайт Сълфър Спрингс или Саратога, но не беше прието да тръгват веднага след бракосъчетанието. Често минаваха пет дни или дори седмица, преди да предприемат уморителното и изтощително пътуване. И при тази сватба нещата не стояха по-различно. Мелани и Роланд възнамеряваха да прекарат поне първата нощ, а може би и още няколко нощи в Гринлия, преди да прекосят реката и да стъпят на отсрещния, принадлежащ на Луизиана бряг, където Мелани щеше да бъде представена на бащата на Роланд. Присъстващите гости знаеха или най-малкото допускаха това. Те оставиха винените чаши, спогледаха се и станаха едновременно, сякаш внезапно им бе дошло на ум, че пречат на младоженците да се оттеглят в покоите си. Булката и младоженецът ги изпратиха до вратата, спряха се под златистата светлина на фенера на верандата и им махнаха с ръка за сбогом. Няколко минути по-късно Мелани остана сама със законния си съпруг.
Тя се обърна с гръб към вратата, когато Роланд я затвори и пусна резето. Застана пред голямото стенно огледало, окачено в хола над една маса с инкрустации, свали булото и грижливо прибра косата си от лицето. Когато усети, че Роланд все още стои до вратата, хвърли поглед към него. Той я наблюдаваше. Тя сведе очи, вдигна воала и изглади с ръка гънките, образувани по него през време на вечерята.
— Изглеждаш уморена — каза той, — а и колкото и да е хубава, тази рокля трябва да е ужасно неудобна. Да се качваме ли горе?
Булчинската рокля от 1830 година навремето трябва да е била последна дума на модата. На гърба имаше петдесет и шест миниатюрни, облечени в плат копчета. Богатите ръкави, които стигаха от раменете до лактите, запазваха формата си благодарение на леки подплънки. Под лактите бяха скроени тясно, стигаха до китката и бяха закопчани с други двадесет и четири копченца. Сърцевидното деколте, което разкриваше горната част на снежнобелия й бюст, беше обточено с дантела. Богатата пола беше набрана отзад в къс шлейф. За да се запази формата на безконечните метри тежък сатен, Мелани трябваше да нахлузи дванадесет фусти, а върху тях носеше кринолин.
— Да — съгласи сетя естествено и непринудено и тръгна към стълбата. — Ако обичаш, позвъни в дневната на Глори да дойде и да ми помогне при събличането.
— Това едва ли ще е необходимо — каза той провлачено.
Тя се обърна бавно. Лицето й беше спокойно, а позата й — величествена, когато застана над него на стъпалата. Раменете й издаваха решителност. Ръката, стиснала здраво махагоновия парапет, беше побеляла до върха на пръстите.
— Не те разбрах добре — каза тя хладно.
— Мисля — отговори той и тръгна бавно към нея, — че, твърде умело се оправям с копчета.
— А, така ли? Но умението ти няма да ми помогне много, защото няма да имаме обща стая.
Лесно, беше взела това решение. Съвсем не гореше от желание да поеме задълженията на съпруга. Но най-важното й съображение беше, че по този начин може да нанесе удар на Роланд Донован. Съвсем очевидно бе, че той я желае силно — единствената слабост, която откри у него. Не беше ли логично предположението, че той ще страда, ако му бъде отказано това, което желае? Тя искрено вярваше, че е така.