— Наистина ли беше толкова лошо? — попита той с дрезгав глас.
Тя не бе готова да отговори на подобен въпрос и извърна глава. Нека си мисли каквото ще. Ако успее да събуди у него чувство за вина, задето й се натрапи, и ако занапред е признателен, че се подчинява на желанието му, това далеч не беше достатъчно наказание за него.
— Бих искал да те накарам да забравиш първия път — продължи той и погали пълните й гърди със сини жилки, които трепкаха с ударите на сърцето й. — Не биваше да започнем така.
— Наистина не биваше — каза тя с мъка.
В това наистина бе твърдо убедена. В главата й се мярна мисълта, че и той щеше да се държи по-различно, ако онази нощ бе постъпила другояче, ако веднага му бе казала името си… или поне не беше се оказала толкова дива в мълчаливата си отбрана. Това съвсем не беше успокоителна констатация.
— Поне започнахме да поправяме лошото впечатление, но смятам, че ще бъде грешка да спрем, преди да сме опитали всичко — до пълно изтощение.
Наведе се, за да притисне устни върху гърдите й, движеше ги мъчително бавно и накрая я доведе до ръба на лудостта, когато почна да ближе розовите зърна.
Мелани беше толкова учудена от собствената си реакция и смутена от подигравателния му тон, че й бе необходимо известно време, за да схване смисъла на думите му. Когато ръката му се плъзна по-надолу по плоския й корем, намеренията му й станаха ясни. Пое с мъка въздух и задържа ръката му.
— Роланд — изпъшка тя, — почакай!
— Защо? Утрото още не е настъпило. Много рано е още за ставане. Ще минат часове, докато позвъним за закуска. Безсърдечно би било да измъкнем прислужниците от леглата, защото ние не можем да спим. От друга страна, тъй като сме будни, трябва да се занимаваме по някакъв начин.
— Трябва ли?
— Мисля — каза той със задавен глас, — че дори е изключително важно.
Пресичаха Мисисипи със сала. Тъй като беше лъчезарен слънчев следобед, бяха потеглили с откритата двуколка на Роланд. Преди да стигнат средата на реката, Мелани вече съжаляваше за това решение. Макар и слънцето да грееше, вятърът над водата беше пронизващ и подплатеното й с кожа пътно одеяло й се струваше тънко като коприна. Докато Роланд седеше до нея, се чувстваше горе-долу добре и се сгряваше от топлината на тялото му, но той беше слязъл от каретата, за да говори със салджията. Щом забеляза, че се движат срещу вятъра, той съблече палтото си и отиде да помогне на възрастния човек да теглят тежкия сал по стоманените въжета през развълнуваната река. Когато видя как вятърът издува меката ленена материя върху напрегнатите му мускули, Мелани почувства, че я полазват ледени тръпки. Той се движеше сигурно и грациозно върху клатушкащия се по вълните сал, докато бурните пориви разчорляха черната му коса и развяваха яката на ризата му. Безстрашен в своята сила, стъпил с ботушите на самия ръб на сала, където вълните заливаха гредите, той нито веднъж не погледна надолу. Яростното клокочене и плискане на реката не будеше у него спомени за дълбоки детски страхове. Той не се поддаваше на зашеметяващия необясним ужас, който обзе Мелани, щом се отдалечиха от брега. Тя направи усилие да запази самообладание, затвори очи и си наложи да мисли за други неща.
Целта на пътуването им беше Котънууд — домът на Роланд в делтата на Мисисипи в Луизиана. Бяха се забавили една седмица в Гринлия, преди да тръгнат. Мелани имаше чувството, че на Роланд му е неприятно да предприемат това традиционно пътуване. Вечерта, когато се срещнаха за първи път, Хлое Клемънтс бе споменала нещо. Към това се прибавяха забележките, които той бе подхвърлил по време на разговорите и всичко, взето заедно, навеждаше Мелани на извода, че той и баща му не са в добри отношения. За майка си никога не говореше. От мълчанието му Мелани заключи, че е починала, и, основателно или не, реши, че това е причината за обтегнатите отношения между баща и син. Искаше й се да научи нещо повече, но не намираше подходящите думи, за да засегне тази тема.
Понякога Роланд й вдъхваше страх. Тъкмо когато изглеждаше, че постепенно се опознават и се отнасят един към друг по-свободно, той започваше да я отбягва и да се държи отчуждено. Това настроение можеше да трае насили цяла вечер и завършваше с внезапен порой от брутални целувки, които я оставяха без дъх, или пък той я понасяше ненадейно към спалнята и там веднага се хвърляше с нея в леглото. Тези изблици опъваха нервите й и я правеха несигурна, докато стигна дотам да не знае как да се държи с него. Един-два пъти я осени предположението, че с тактиката си той може би цели да постигне тъкмо такова въздействие върху нея, или — което беше още по-лошо — тя би могла да се дължи на обстоятелството, че е прозрял мотивите, поради които се бе омъжила за него. Но не можеше да си наложи да се примири с тези предположения. Ако беше вникнал в душата й до такава степен, той нямаше да я вземе за жена. Не. Все едно колко силно се чувстваше привлечен от нея — а тази притегателна сила не можеше да се отрече, — той нямаше да встъпи в подобен брак, ако бе наясно. Никой мъж не би понесъл спокойно такъв удар срещу самолюбието си, освен ако и той не е имал своите основателни причини.