Вятърът бе стихнал. Слънцето грееше по-силно. Тъй като Роланд не желаеше тя да носи шапка, която да предпазва лицето й от слънчевите лъчи, Мелани разтвори един чадър, обточен със светлосиня дантела. Досадно беше да държи чадъра непрекъснато в ръка, но макар че слънцето беше приятно, на мода беше бледият тен.
Роланд й хвърли поглед, след което отново се загледа в пътя пред тях.
— Остава още малко — каза той.
— Не е нужно да се безпокоиш за мен. Чувствам се великолепно.
— Мислех — каза той подигравателно, поглеждайки към чадъра й, — че дамите изобщо не смятат, че притежават издръжливост, и предпочитат да бъдат третирани като слаби създания, които лесно се уморяват.
— Дядо ми нямаше вкус към подобни глупости. Той смяташе, че половината от всички проблеми, от които дамите се оплакват, се дължат на прекалено тесните корсети.
— Несъмнено е имал право, но ти едва ли ще се сблъскаш с проблемите, които занимават повечето дами, защото досега не съм виждал никоя, която да се нуждае по-малко от корсет от тебе, все едно дали е стегнат или не.
Нямаше смисъл да разисква този въпрос с него, защото през последната седмица именно той й стягаше корсета. Във всеки случай тя разбра, че животът е по-приятен, ако поддържа поне привидно приятелски отношения помежду им. Притеснението да бъдат изправени един срещу друг с изтеглени саби беше прекалено неприятно, за да се понася по-дълго време.
— Много благодаря, сър — каза тя, давайки си вид, че напълно се владее, макар че по бузите й се разля издайническа червенина.
— Няма защо, мисис Донован.
Тъй като се уплаши, че е издала доста неща за себе си, Мелани побърза да насочи разговора към друга тема.
— Разкажи ми за Котънууд.
— Това е плантация, която все още се обработва, но не на съвременно равнище. Къщата беше някога много хубава, но отдавна не е правено нищо за поддържането й, по-точно — от двадесет години. Мисля, че последния път, когато беше боядисана, бях на дванадесет години.
— Казваш това, сякаш през онази година се е случило нещо важно.
— Така е. Това беше годината, когато майка ми напусна окончателно Котънууд. Тя и преди това често отсъстваше, веднъж дори замина за няколко месеца в Ирландия. Но онази година вече не се върна. Оттогава баща ми само обработва и засажда земята, оре нивите и прибира реколтата. В добри години е купувал още земя, в лоши години винаги е успявал някак си да свързва двата края, но никога повече не е изразходвал и един цент за къщата, която беше построена за майка ми.
Гласът му звучеше толкова твърдо, сякаш говореше за чужд човек, а не за собствения си баща. Но тя не долови в думите му и нотка на самосъжаление. А всъщност и той е бил изоставен. След кратка пауза той продължи:
— Нямах намерение да събуждам състрадание у теб, исках само да ти обясня какво ще завариш в Котънууд. Баща ми е станал отшелник, никога не напуска плантацията. Всичките му сделки — купуването на семе за посев и продажбата на добивите, поръчването на хранителни продукти и запаси — се уреждат чрез неговия търговец на памук в Ню Орлиънс. Затова и не дойде на сватбата ни.
— Радвам се, че ми обясни — рече Мелани. — Трябва да ти призная, чудех се защо не дойде.
— Но не ме попита — забележителен пример за самообладание. Или просто случаят не ти се е сторил достатъчно важен, за да събуди нещо повече от смътно любопитство?
Отново този подигравателен тон, който толкова често се прокрадваше веднага след някой комплимент. Сякаш не искаше тя да остане с впечатлението, че й се възхищава, а по-скоро бе твърдо решен постоянно да й намира някакъв недостатък. Тя обърна към него широко отворените си сини очи.
— Предположих, че може би имаш сериозни причини да не желаеш той да присъства. А по това време ми се струваше, че нямам право да те питам за твоите мотиви.
Неволна усмивка се прокрадна в очите му, когато я погледна.
— От днес нататък — каза той — ти давам правото да си пъхаш носа в неща, които ме засягат.
Преди Мелани да може да отговори нещо, той подгони конете и се извърна.
Котънууд се намираше встрани от главното шосе, на края на дълъг път, който представляваше два коловоза и суха миналогодишна трева между тях. Две големи тополи без листа стърчаха над къщата. Белезникавите им стволове проблясваха на следобедното слънце и краищата на клоните докосваха небоядисаната западна стена на сградата. За разлика от Гринлия, която беше построена в джорджиански стил, Котънууд беше скромна двуетажна постройка с по един комин от двете страни на покрива от палмови листа и с двойни аркади отпред. Засводените пространства над вратите в долния и горния етаж, извитите парапети на балконите и високите капаци на прозорците даваха основание да се предположи, че къщата е била някога прелестна и очарователна. Но това, изглежда, е било много отдавна. Сега боята беше овехтяла и се ронеше. Някои пречки на парапета липсваха и капаците на прозорците с олющена зелена боя висяха накриво и се удряха о стените. Постройките зад къщата изглеждаха доста по-поддържани и по-годни за обитаване.