— Съвсем не — поправи го Роланд, запъти се към Мелани и й подаде ръка, за да й помогне да стане. — Мелани, скъпа, мога ли да ти представя баща си, Робърт Донован. Татко, това е Мелани, внучката на полковник Изел Джонстън.
Старият човек изглеждаше смутен, когато Мелани стана и се появи иззад високата облегалка на канапето, но бързо се окопити.
— Внучката на полковника, така ли? Това беше човекът, с когото ти се дуелира, нали, Роланд? Чух, че по-късно починал. О, да. Чух всичко за това. Разбира се, не от теб. Предполагам, че старецът е бил против тази женитба. Това показва, че е притежавал здрав разум.
Погледът на Мелани се плъзгаше неспокойно между Роланд и баща му. В гласа на възрастния мъж се долавяше нещо повече от гняв и раздразнение към сина, който го бе пренебрегнал. Той излъчваше омраза. Мелани извика на помощ цялата си учтивост и каза:
— Добър ден.
Ледена усмивка трепна за миг по тънките устни на бащата на Роланд. Отвори уста, но думите останаха неизречени. Внезапен пристъп на кашлица го лиши от способността да говори. Цялото му тяло се тресеше и той се превиваше. Мелани инстинктивно тръгна към него, но една ръка на рамото й я спря. Роланд поклати глава, когато тя го погледна. След това я пусна и извади носна кърпичка от редингота си. Подаде я на баща си, подпря с ръка гърба му, но беше моментално отблъснат с гневен поглед. След няколко секунди старият човек отново можа да си поеме дъх и да потисне пристъпа на кашлица. Изправи се и натъпка носната кърпа на сина си в ръкава, но преди това Мелани бе забелязала петната кръв по нея.
— Така — изпъшка той, — а вие двамата защо стоите и зяпате? Предполагам, че тъй като е време за хранене, очаквате да ви бъде сервирано нещо. Хайде да идем все пак и да видим какво е скалъпил Сътон.
На масата бе сложена скромна храна — сушен грах, сготвен с пържена сланина, печени батати, хляб от царевично брашно и сладкиш със сос от сушени ябълки. През време на яденето бащата на Роланд мълчеше навъсено и поглъщаше огромни количества. Едва след като засити глада си, той погледна към сина си през масата с лукав израз в хлътналите си кафяви очи.
— Предполагам — каза той и опря ножа си на ръба на чинията, — че сега, като си женен, те занимава мисълта да се установиш някъде?
— Да, мислил съм по този въпрос — призна Роланд и се облегна на стола.
Мелани хвърли бегъл страничен поглед към мъжа си. Пред нея той не бе споменавал нищо за подобни планове, макар че тя също се бе питала какви намерения има и как смята да прекарат бъдещия си съвместен живот.
— Да не би случайно да си решил да се установиш тук? Котънууд? — попита баща му.
— Искаш да кажеш дали смятам да живея тук? Не — отговори синът му кратко и ясно. — Мелани има къща в покрайнините на Натчес, която наследи от дядо си. Но ми хрумна мисълта, че може би ти трябва помощ за всекидневната работа тук на плантацията. Ако съм ти нужен, ще ти помагам, разбира се, е удоволствие.
Смях разтърси мършавата фигура на бащата.
— Значи се виждаш като притежател на плантация, така ли? Представяш си, че ще живееш с контетата в горната част на Натчес и когато ти скимне, ще идваш през реката и ще проверяваш как са нивята, които се надяваш да наследиш един ден. А може би искаш да прибереш в края на годината и част от постъпленията от продажбата на реколтата? Красива представа. Наистина е жалко да бъде разрушена, но най-добре е веднага да ти кажа, че тази плантация е моя. Не се нуждая от каквато и да било помощ и мога да мина без съдружник, който да дели печалбите с мен.
— Печалби ли? — попита Роланд и вдигна едната си вежда. — Като съдя по всичко, което виждам, плантацията едва ли носи големи приходи. Ако в бъдеще поискам да изкарам нещо от нея, струва ми се, че преди това ще трябва да вложа маса пари.
— Говориш като някой фукльо, който се прави, че разбира от стопанство.
— Така ли? Я се поогледай и ми посочи поне един признак за богатство? Къде са луксът и красотата, създадени с печалбите, за които непрекъснато говориш?
— Ти сам знаеш, че за тези неща пет пари не давам и никога не съм давал. — Старият човек се засмя грубо. — Сътон се грижи добре за мен и не съм принуден да се разправям с тълпа от кискащи се прислужнички, които непрекъснато да ми се пречкат, и да взема някоя чевръста стара жена за икономка, която ще се притеснява от най-малката мръсотия и непрекъснато ще ме кара да си харча парите, за да си придавам фасони пред хората. Още като момче, когато току-що бях пристигнал с кораба от Дъблин, научих, че има само едно нещо, което е от значение, а именно да имаш злато и да го умножаваш всяка година. С изключение на няколкото месеца, когато бях глупав млад мъж, винаги съм действал така и ще действам до деня на смъртта си.