Това беше Дом.
Глава шеста
Ръце те на Роланд я обгърнаха по-здраво и тя разбра, че той не спи. Когато Мелани вдигна глава, за да се ослуша тревожно, той я пусна, измъкна се от леглото и си навлече панталона. Щом наближи вратата на спалнята, от стълбите до него достигна гласът на Сътон, който спеше в едно малко помещение до стаята на своя господар. Мелани видя как мъжът й излезе в коридора и тихо затвори вратата. Тя бързо отметна завивката и потърси нощницата и светлосиния си пеньоар, метнат в края на леглото. Облече ги и се затича боса към вратата.
В коридора спря, за да оправи дрехите си и да завърже колана на пеньоара си, преди да стигне до площадката на стълбата над хола. Кестенявата й коса се разпиля по лицето и раменете й, когато се наведе над парапета.
Под нея Сътон се опитваше с невъзмутим израз на лицето да затвори входната врата под носа на Дом, без да обръща внимание на гръмките му пиянски настоявания да го пуснат при Мелани. Дом удряше с ръка по вратата и се опитваше да си пробие с рамо път в къщата.
— Знам, че е тук — настояваше той. — Не можете да ме отпратите с твърдението, че не е тук и не приема п-п-посетители. Няма да позволя това! Аз… аз трябва да я видя. Трябва непременно да говоря с нея!
Когато чу стъпки над себе си, той погледна нагоре.
— Роланд! — извика той, виждайки мъжа на Мелани, който беше опрял ръце на парапета някъде по средата на стълбата. — Роланд, кажи на този човек да ме пусне да вляза!
Сътон погледна към Роланд, той му кимна. Прислужникът отстъпи и така внезапно отвори вратата, че Дом се просна насред хола. На светлината на пушещата лампа, поставена в средата на помещението, Дом имаше изтощен вид. Вратовръзката му беше изкривена, не носеше ръкавици, а рединготът и панталонът му бяха покрити със сажди, сякаш не си бе направил труда да се преоблече, откакто бе слязъл от парахода. Нощният вятър бе разчорлил тънката му руса коса, тя падаше върху бледото му лице. Очите му бяха зачервени, не беше се бръснал най-малко два, а може би повече дни. Не даде никакъв признак, че е благодарен, задето го бяха пуснали, а стоеше и гледаше мрачно нагоре към Роланд.
— Къде е Мелани? Какво си направил с нея? — попита той.
Когато Роланд отговори, гласът му бе спокоен, а тонът — невъзмутим.
— Тя вече се е оттеглила в спалнята, както Сътон се опитваше да ти обясни. Какво съм направил с нея ли? Разбира се, нищо друго, освен дето съм я довел вкъщи, както би направил всеки младоженец.
— Младоженец! — подигравателно изрече Дом. — Просто не вярвам. Тя никога не би могла да се омъжи за теб след всичко, което ти стори на дядо й…
— Какво точно съм му сторил? — попита Роланд.
Дом притвори очи, за да прикрие израза им.
— Сега не става дума за това. Няма да повярвам, че сте сключили брак, докато не го чуя лично от Мелани. Не съм сигурен, че е дошла тук с теб доброволно.
— Да не искаш да намекнеш, че съм я отвлякъл?
— Може и така да се каже — каза Дом, застана във войнствена поза и погледна нагоре към Роланд, олюлявайки се.
— Ти не си с всичкия си. Ако искаш да се увериш, че женитбата ни е факт, иди при губернатора Куитман. Той беше свидетел на сватбата.
— Никак не ме интересува какво ще каже губернаторът по този повод. Искам да го чуя от самата Мелани.
— Не бих ти позволил да я безпокоиш по това време, дори да беше в по-подходящ вид за пред дама.
Мелани не бе разчитала на такава закрила от страна на Роланд. Разбира се, не беше редно мъж в пияно състояние да иска да бъде приет от една дама. Досега не бе виждала мъж, пиян до такава степен, както беше Дом в момента. Често бе подушвала алкохол в дъха на някой джентълмен след вечеря, а понякога и сутрин, преди всичко мри по-възрастните мъже, с които другаруваше дядо й. Последва случаят с Роланд в онази паметна нощ. В обществото не се гледаше с добро око на мъже, които пиеха прекалено много на публично място. И ако все пак бяха прекалили, от тях се очакваше да се оттеглят тактично. Припомняйки си тези неща, Мелани имаше чувството, че онази нощ в „Ривърест“ въздействието на алкохола върху Роланд беше незначително в сравнение със сегашното състояние на Дом. Всъщност на Роланд почти не му личеше — признак, че издържа на пиене. На това по принцип се гледаше като на критерий за джентълменско поведение, но понякога, изглежда, и то не беше сигурно мерило.
Макар че Дом разбираше колко убедителен е аргументът на Роланд, той продължи да настоява.
— Не можеш да я криеш от мен, да криеш жената, която обичам.