— Мис Мелани, светлина! — извика Джон. — Там, зад дърветата.
— Слава Богу! — въздъхна Глори.
— Не можем да бъдем сигурни, че ще ни приемат — предупреди Мелани, докато всички други ликуваха.
Опасенията й им се сториха неоснователни. Когато каретата спря и Мелани слезе, тя не знаеше какво да мисли за това, което видя. Постройката бе небоядисана дървена барака, подобна на кутия, а над вратата й бе закована осветена от тенекиен фенер табела, която съобщаваше, че това е странноприемницата „Риалин“. Названието показваше, че не се бяха отклонили от Камино реал, вдъхна й известна увереност, но това беше всичко. Пред къщата имаше огромна кална локва, в която се въргаляха всевъзможни боклуци. Когато се отправиха вкупом към бараката, те подплашиха свинете и кокошките, които бяха потърсили закрила от дъжда под верандата.
При приближаването им входната врата се отвори широко, ръждясалите й панти изскърцаха. Един мъж погледна навън. След това се обърна и извика през рамо:
— Идват хора, Ма. Платежоспособни клиенти!
Топлият въздух, който лъхна от къщата, миришеше на престоял дим от дърва, на мокри кучета и на мъжа, който държеше вратата отворена. Миризмата на тялото му напомняше на хищно животно. Зад него се виждаше огромно огнище от кирпич, чиято облицовка просто бе хванала кора от тютюнев дим. Над пламтящите главни висеше почерняло котле, в него вреше ядене — яхния от катеричка или заек, ако се съдеше по миризмата. На един ръжен се печеше бут от дивеч. От двете страни на огнището имаше дълги, саморъчно сковани пейки. На грубо изработени столове около също тъй грубо изработена маса седяха трима мъже. Можеха да са братя на онзи, който стоеше на вратата, макар да беше трудно да се разпознаят чертите им под гъстите бради. Краката им бяха изцапани със засъхнала глина, както и целият дървен под — там, където не бе покрит с мечи, вълчи или еленови кожи. Боброви кожи с лапите бяха окачени вместо картини по стените, а седалката на люлеещия се стол — единствената мебел в помещението, която явно беше изработена от майстор, беше тапицирана с кожи от миеща мечка.
Мелани погледна към Глори. Без колебание би предпочела да продължат пътуването, вместо да прекарат нощта тук, но конете бяха изтощени, а и тя не можеше да излага повече робите на вятъра и студа. Възможно бе вън да ги очакват само кал и дъжд и да не намерят друг подслон. След малко щеше да бъде тъмно като в рог и те едва ли биха виждали пътя, дори фенерите на каретата да не бъдеха угасени от плющящия вятър.
Глори поклати глава.
— Не знам какво да ви кажа, мис Мелани — каза тя беззвучно. — Джон и момчетата винаги могат да спят под каретата, а вие да се разположите удобно под някое топло одеяло.
В този миг на вратата, която водеше към задните помещения, се появи жена. Тя трябва да беше към края на четиридесетте и сивата й коса бе събрана на кок. Лицето й беше сбръчкано, раменете й — превити, и имаше зачервени от работа ръце. В дълбоко хлътналите й очи, които някога може би са били красиви, сега се четеше подозрителност и необщителност. Усмивката й беше подплашена и примирителна, почти раболепна.
— Но тук има дама! — извика тя и избърса ръцете си в мръсната престилка. — Тя едва ли ще иска да остане!
— О, напротив, тя иска, Ма — отвърна мъжът, който бе отворил вратата. — Съвсем сигурен съм. Кажи й, че ще я приемем. Кажи й го любезно, за да остане.
Един от мъжете на масата се облегна назад.
— Точно така, Ма. Покани я много любезно да влезе и да остане тук — извика той и очите му светнаха прекалено ярко над сплъстената брада.
— Добър… добър вечер, мадам — поздрави я тя. — Искате ли легло за през нощта?
— Не знам — отвърна Мелани рязко. — Бихте ли ни казали колко път има до най-близкия град? Жената облиза устните си и каза:
— Не е далеч. — Зад нея се чу ръмжене и тя добави: — Искам да кажа при хубаво време. При тази буря едва ли ще стигнете преди разсъмване. Аз… аз се казвам Баскъм, но хората ме наричат обикновено Ма. А този, който ви пусна да влезете, е синът ми Бък. Другите са Бърт, Били и Бен. Ние… ние бихме се радвали, ако останете. Не сме свикнали да приемаме изискани хора, както сигурно се досещате, но с удоволствие ще ви дадем най-хубавата стая, която имаме.
Зад нея синът й кимна, но бе невъзможно да се разбере дали по този начин иска да изрази съгласието си или да одобри думите на майка си. Мелани имаше чувството, че във въздуха витае огромна заплаха, сякаш клетата жена, която стоеше така смирено пред тях, ще пострада, ако усилията й се провалят.