Губернаторът Джон Куитман се намръщи.
— В този щат дуелите са забранени. Бих предпочел да нямам нищо общо с това. От друга страна, не мога да не се погрижа дуелът да премине честно и по правилата.
— Знаех си, че мога да разчитам на вас — извика доволен полковникът, преди да се обърне отново към Роланд. — Вашите приятели трябва да се обадят на губернатора и на Клемънтс, щом бъдат готови.
Младият мъж отново наведе глава.
— Както желаете.
Без да каже нито дума повече, той се обърна и забърза към стълбата.
— Сър — извика лакеят, — шапката ви.
— И това тук — добави Мелани, свали пелерината от раменете си и я подаде на лакея.
Роланд Донован се спря на горната площадка на стълбата, метна пелерината през ръка и пое шапката си. За миг очите му, които бяха твърди като смарагди, срещнаха синия погледна Мелани. Дълбоко в тях тя прочете мъката на отритнатия от обществото.
Мелани пое шумно дъх, обърна се и застана отново до дядо си. Тя не сподири с поглед Роланд Донован, когато той изчезна в дъждовната нощ. Шумът от стъпките му по чакъла на входната алея отекваше още дълго в тишината на колонадата.
Студеният дъжд все още продължаваше, когато полковник Джонстън напусна къщата си, наричана Гринлия, за да отиде на мястото на дуела. В този предутринен час Мелани беше будна. Тя помогна на дядо си да си облече палтото, подаде му кутията от розово дърво, в която се намираха двата пистолета, целуна го по бузата и го изпрати с поглед, докато той се отдалечаваше по алеята. Дом, придружен от губернатора и от най-добрия лекар в Натчес, бе дошъл да го вземе със затворена карета. Присъствието на лекар наистина се препоръчваше при дуел, но то ни най-малко не уталожи страховете, които бяха обзели Мелани.
Облечена в палто от ситно кадифе, тя се разхождаше насам-натам по верандата над реката и от време на време се спираше, за да погледне с невиждащи очи забулената от пара и дъжд вода. Дядо й беше всичко, което й бе останало. Майка й и баща й бяха загинали при експлозия на един параход, когато беше още малка трагедия със свистяща пара и бързо разгарящ се огън, при който самата тя бе избягнала смъртта благодарение на Божията милост и на силните ръце на бавачката си. Баба й — единственият добър човек, когото помнеше, беше умряла, когато Мелани беше на тринадесет години. Ако загубеше полковника, щеше да остане съвсем сама.
В главата й се редяха ужасни картини, виждаше този горд старец да лежи, облян в кръв, на прогизналата от дъжда поляна. Виждаше го обезобразен, осакатен, осъден да прекара остатъка от дните си като инвалид. Колко противно щеше да му бъде това! Пламенната му гордост щеше да го изпепели. Смъртта би била въпрос на седмици.
И още един страх не я напускаше — че дядо й не би се задоволил само да нарани противника си. Имаше ли късмет да даде първия изстрел, щеше да направи всичко възможно да го убие. Ако това се случеше, щеше ли съвестта му да намери покой? Някога, в разгара на сраженията, той бе уби вал хора, но никога хладнокръвно, ни кога на така нареченото поле на честта.
А как стояха нещата с Роланд Донован? Заслужил ли бе смъртта? Беше ли извършил това, в което го обвиняваха? Но и така да беше, не е ли смъртта прекалено тежко наказание?
Не, не, не биваше да мисли такива неща. Трябваше да вярва на дядо си, той действително бе заслужил безграничната й преданост. Какво я засягаше смъртта на един мъж, когото едва познаваше? В случая дядо й беше този, който се намираше в смъртна опасност, дуелирайки се с по-млад от него човек, с изпитан и силен войник. Не биваше да мисли за другия.
Страховете й бяха толкова силни и нервите й — толкова опънати, че изпита само някакво тъпо безпокойство, когато най-после затворената карета се зададе откъм входната алея. Тя се приближаваше бавно, кочияшът грижливо избягваше дупките по алеята, в които се бе събрала дъждовна вода. Междувременно дъждът беше престанал и слънчевата светлина плуваше като лека омара между дърветата. Дядо й трябваше вече да подаде глава през прозореца и да подкани кочияша да кара по-бързо, защото с нетърпение очакваше закуската, която беше наредил да приготвят в кухнята на Гринлия за него и секундантите му. Но той изобщо не се показваше. Бавният ход на каретата можеше да означава само едно.
Дом я пресрещна на стълбата. Светлината на бледото слънце огряваше русата му коса и хвърляше златисти отблясъци по небръснатите му бузи. Кафявите му очи, които много приличаха на очите на сестра му, бяха сериозни, когато той я погледна в лицето.
— Не гледай така, Мелани, скъпа. Той не е мъртъв. Донован не стреля и предостави първия изстрел на полковника. Сигурно ще ти е приятно да узнаеш, че дядо ти го рани.