— Поряза ли се? — попита тя.
— Само малка драскотина — призна той. — По-добре се поразмърдай, ако искаш да напуснеш леглото още днес.
— Така ли? — полюбопитства тя и скръсти ръце зад главата си. — Това да не е заплаха?
— Несъмнено.
— Но може би аз съвсем не възнамерявам да стана.
— Както искаш. За мен няма никакво значение дали ще тръгнем днес, утре или изобщо няма да тръгнем.
— О, напротив, има голямо значение! — извика тя хапливо. — Знаеш много добре, че гориш от нетърпение да идеш отново в Ню Орлиънс, за да видиш как вървят преговорите на губернатора и да бъдеш около Лопес, защото сигурно смяташ, че без теб той няма да се оправи.
— Може би имаш право, но действително е съвсем без значение дали ще тръгнем един час по-рано или по-късно, щом като времето се използва за добра цел.
С няколко бързи движения той приключи с бръсненето, наведе се над легена и почна да изплаква сапуна от лицето си.
— И какво би определил като добра цел?
Той взе кърпа и избърса лицето си. След това я метна около врата си и тръгна към леглото.
— Смятам, че в това определение влиза и задължението да направя жена си щастлива.
Мелани се слиса от въздействието на шеговитите си думи, изправи се в леглото и скочи бързо от него.
— Аз… аз съм достатъчно щастлива — възнегодува тя.
— Сигурна ли си? — попита той и заобиколи леглото.
— Напълно… напълно сигурна — отвърна тя и прецени с поглед разстоянието между края на леглото и стената, питайки се дали ще успее да се промъкне през тази пролука, преди той да я спипа.
Не успя. Обсегът на ръцете му беше наистина така голям, както се бе опасявала, и той я хвана.
— О, Роланд! — прошепна тя и укорително му се усмихна.
— О, Мелани! — каза той, имитирайки я също усмихнат, и я залюля в ръцете си.
Кожата му имаше свежия мирис на вода и сапун, а ъгловатата му брадичка беше приятна гледка, когато той я притисна до челото й.
— Напълно си сигурна, така ли? — прошепна той.
— Може би не съвсем — промърмори тя.
Той въздъхна дълбоко.
— Ако не бях толкова уморен и ако денят не беше вече толкова напреднал, щях да предприема нещо. Но зад гърба си имам напрегната нощ и смятам, че ми предстои също тъй напрегнат ден.
Облекчението й не беше толкова голямо, колкото бе очаквала.
— Да — каза тя и дъхът, който излезе от гърдите й, отекна като несъзнателен стон.
Със странен блясък в очите той я пусна и се обърна, за да си облече ризата. Един миг стоя с ризата в ръка и пръстите му я стискаха толкова здраво, че платът се измачка. След това се сепна и напъха ръцете си в ръкавите. Мускулите на челюстите му бяха обтегнати, а вратът му изглеждаше като вдървен, но той не погледна към Мелани, когато тя изтича, гола и съблазнителна, към гардероба.
Тя отвори огледалната врата и с неудоволствие погледна роклята, която висеше вътре. Беше от матовочерно памучно пике, с къси ръкави, които отговаряха на топлото време, но имаше бяла гарнитура с високо затворена яка и тясна черна кордела, които й придаваха страшно скромен, почти целомъдрен вид. Не й оставаше обаче нищо друго, освен да я облече. Тъй като знаеше, че ще останат в хотела само една нощ, Глори бе изгладила само тази рокля. Всичко друго беше опаковано в куфарите й, струпани в един ъгъл на стаята. Би могла да извика Глори и да я накара да й изглади друга рокля, но не се сети за никоя от траурните си дрехи, която би предпочела да облече.
— Ти май вече се насити на черното? — попита Роланд. Недвусмислената му констатация беше съвсем вярна и Мелани, обзета от неприятното чувство, че на него му убягват малко неща, когато е с нея, си помисли, че той постепенно ще я опознае по-добре.
— Минаха вече цели осем месеца — отговори тя.
— Наистина ли? Това ми се струва почти невъзможно.
Тя имаше право. Бяха минали осем месеца от смъртта на дядо й, осем месеца без една седмица, откакто се бяха оженили, и осем месеца без три седмици, откакто той беше заминал. Без да отговори, Мелани бръкна в гардероба и измъкна роклята от закачалката й. Метна я на леглото и тръгна да търси чорапи и бельо.
Закусиха в хотелския ресторант. Докато се справяха със закуската, която се състоеше от шунка с яйца, френски хляб, печени ябълки със сметана и силно горещо кафе, куфарите и сандъците им бяха свалени долу и натоварени на каретата.
Най-после бяха готови за път. Мелани вървеше с ръчната си чанта по дългия тесен коридор на хотела преди другите и излезе през внушителната входна врата. Там се спря и се огледа на всички страни. От каретата нямаше и следа и никъде не се виждаха Джон и конярите от Гринлия.