Глори, която беше яла преди това и докато те закусваха, се бе грижила за стягането на багажа, стана от една пейка до вратата и погледна Мелани несигурно. След това обърна поглед към Роланд, който в момента излизаше от хотела, и в тъмните й очи се появи обвинение. Бавно и с достойнство тя пристъпи към двамата.
— Глори — извика Мелани, — защо хората не са докарали каретата?
— Докараха я, мис Мелани — отговори камериерката и още веднъж погледна към Роланд, преди отново да извърне очи към своята господарка.
— Какво?
— Те докараха каретата и после заминаха с нея.
— Заминаха с нея ли? Какво значи това? — Мелани щеше да се присмее на мрачния израз, изписан по лицето на Глори, но нещо я възпря.
— Те получиха нареждане да потеглят обратно за Гринлия и да върнат конете на няколко етапа в Натчес, но трябваше да изчезнат рано, преди вие да излезете от стаята си.
Мина един миг, докато Мелани отвори уста.
— Кой даде това нареждане?
— Аз — каза Роланд.
Тя си знаеше, но просто не можеше да го повярва. Нямаше кой друг да го направи, никой друг не би могъл да го направи. Роланд беше излязъл от стаята, преди тя да бе приключила с обличането. Беше казал, че ще поръча закуската. Очевидно не само се беше погрижил за закуската, но бе свършил и някои други неща.
— Защо направи това? — попита тя и гняв святкаше в тъмносините й очи, когато се обърна към него. — И кой ти позволи да даваш заповеди на моите прислужници?
— Не ми е нужно позволение — отвърна той тихо, — защото, както се уточнихме преди време, това, което принадлежи на теб, принадлежи и на мен. Защо съм го направил ли? Защото не се нуждаем повече от карета.
— Какво искаш да кажеш? Какво смяташ, че… — тя внезапно замлъкна и побледня.
— Закараха багажа на пристана. Междувременно би трябвало да е вече в нашата кабина на парахода „Делта принсес“, който след половин час ще отплава за Ню Орлиънс. Предлагам да последваме багажа си на борда.
— Ти трябва да си се побъркал! — извика тя. — Знаеш какво мисля за параходите. Освен това нямаме билети. Как може при това положение да имаме кабина?
— „Делта принсес“ ще ни откара в Ню Орлиънс по-бързо и удобно от всяко друго превозно средство. Взех това решение, когато напуснах канцеларията на шерифа и чух, че се очаква да пристигне вчера следобед. Тогава запазих билетите.
Думите му бяха почти заглушени от пронизителния сигнал на параходната сирена. Пристанът се намираше на по-малко от две пресечки, в края на улицата, където беше хотелът. Нервите на Мелани не издържаха и тонът й стана по-рязък.
— Ако искаш да попаднеш в този смъртоносен капан, моля, тръгвай. Но ще пътуваш сам. Аз няма да стъпя на парахода.
— Мис Мелани — запротестира Глори, — ние нямаме никакви дрехи, нито карета. Как ще се приберем вкъщи?
Мелани едва я удостои с поглед.
— Нещата ни могат да бъдат разтоварени от парахода. Можем да останем в хотела, докато чуем, че има някой, който или пътува за Ню Орлиънс, или се връща в Натчес, или пък докато успеем да изпратим на Джон и конярите известие да дойдат отново тук.
Триумфът, който изпита, когато нахвърли бързо тези планове, бе краткотраен.
— Не — каза Роланд, — няма да направиш това. Нямам намерение да те оставя да пътуваш още веднъж сама из страната и да се безпокоя, че ще тръгнеш с първия срещнат чужд мъж, който ти предложи място в своята карета.
— Ти ме смяташ способна да направя такова нещо? — възмути се Мелани и се огледа наоколо с язвително презрение. — Не виждам обаче как би могъл да ме спреш.
— Така ли? — попита той и в тихия му глас прозвуча заплашителна нотка.
Тя реши да не обръща внимание на предупреждението му.
— Не, категорично не. Казах, че няма да пътувам с парахода и край!
— Мис Мелани… — започна Глори.
— Дори ако се окаже невъзможно да се придържаш към това решение ли? — попита Роланд. — Уверявам те, че няма да е много лесно да нося на ръце жена, облечена в кринолин, но мисля, че ще се справя.
— Няма да ти позволя това никога — каза тя и очите й се вгледаха изпитателно в измършавялото лице на Роланд.
Той не й отговори, но я гледаше твърдо в очите, докато стоеше и чакаше решението й.
Тактиката й беше погрешна и тя го знаеше, без да бе доловила тревожния израз на лицето на Глори. Глупост от нейна страна беше да остави нещата да стигнат дотам, че да мери сили с него. Тя далеч не бе дорасла за такава борба. Ето защо преглътна с усилие и каза: