— Мис Мелани, в тази кухня не намерих нищо друго, освен един съд с брашно, захар, която е станала на камък, царевично брашно с червеи и шепа изсъхнали стафиди. Просто нямам представа какво ще предложим на мистър Роланд за закуска.
— За това не е нужно да берем грижа, той вече излезе.
— Без да е хапнал нищо?
— Предполагам, че ще закуси със своите хора. Сигурно са взети някакви мерки да се осигури прехраната на толкова много хора.
Глори кимна.
— Въпреки всичко вие се нуждаете от закуска, скъпа, трябва да помислим за топла храна. В тази кухня все ще се намери нещо, от което да сготвим някакво ядене.
На Мелани й бе останала значителна сума от парите за домакинството през последния месец.
— Имаш право — съгласи се тя. — Ще отидем на френския пазар.
Повечето семейства от френския квартал посещаваха този пазар всеки ден. Той се намираше недалеч от пристана на Мисисипи и се помещаваше в продълговати павилиони с яко иззидани колони и покриви от плочи. В тях се продаваше почти всичко, което можеше да се яде по някакъв начин. В това годишно време по сергиите за зеленчуци имаше лук, чесън и червени чушки на дълги нанизи, съблазнително подредени батати, салати и различни видове тикви. На отделни сергии продаваха круши, пресни орехи, смокини, нарове, банани и други тропически плодове, току-що разтоварени от корабите. Те докарваха също ярките шарени птици със сини, жълти, зелени и червени пера, издаващи дрезгави, непривични крясъци. Докарваха още подправки и чай, кафе на зърна и шушулки от ванилия, както и зехтин в глинени съдове с формата на охлюви. Продаваха се живи патици, гъски и пуйки, както и заклани говеда, свине и агнета. След това идваха даровете на морето: най-различни видове риба, стриди и раци, всичко подредено върху ледени блокове, покрити с дървени стърготини. Лед, който със засилващата се жега на напредващия ден бързо се топеше. Лед, който беше изрязан от замръзналите блата и езера на северните щати, беше складиран и колкото е възможно по-бързо превозен с параход надолу по реката. Също тъй омайващо като огромния избор на хранителни продукти беше многообразието на хората, които посещаваха пазара. За Мелани беше трудно да реши накъде по-напред да погледне.
Натоварени с покупките, Мелани и Глори се връщаха по тесните улички към новата си къща. От време на време балконите с украшения от ковано желязо ги скриваха от слънцето и тази закрила им беше добре дошла, защото междувременно жегата беше станала непоносима. Но тя, изглежда, не смущаваше почти никого. Срещнаха един свещени кс развяващо се черно расо, както и една бавачка, която мъкнеше след себе си бледите си питомци с големи очи. Креоли — джентълмени сваляха шапките си и отстъпваха настрана, когато минаваха покрай тях. Млади момичета и майките им е шапки на главите се втренчваха в блестящото великолепие на косата на Мелани, незащитена нито от шапка, нито от чадър, тъй като тя помагаше на Глори в носенето на безбройните пакети, с които прислужницата не би се справила сама. Това биеше на очи, защото повечето дами никога не биха взели в ръка нещо по-тежко от ръчна чантичка или чадър за слънце. По улицата се шляеха също моряци и войници и много от последните носеха червено-сините униформи на отряда на Лопес.
Бяха стигнали къщата на „Рампарт стрийт“ и тъкмо изкачваха стъпалата, когато на отсрещния тротоар на улицата един креол със светложълти прилепнали над коленете панталони и яркозелен фрак се спря и се загледа в тях. Той бе пъхнал украсения си с ленти на ордени бастун подмишница и държеше високата си, широкопола шапка вдигната малко над главата, когато тръгна към тях по паважа на улицата.
Мелани го гледаше и се чудеше как може да бъде толкова безочлив и да я оглежда така явно. В този момент той направи дълбок поклон пред нея.
— Ma belle!5 — извика той, загледан нагоре към лицето й. — Такава като вас още никога не съм виждал. Великолепната ви искряща коса и чистотата на вашия тен са просто невероятни. Кажете ми кой е щастливецът, който, може да ви назове своя жена?
При първите му думи Мелани инстинктивно се спря. Но когато разбра какви са намеренията му, тя рязко се извърна и с бързи крачки тръгна към входната врата. Беше чувала, че мъжете в Ню Орлиънс, както и техните събратя в Европа не спазват правилата на благоприличието, когато намират някоя жена за привлекателна, но това беше вече прекалено — да я заговори на улицата и публично да прави опит за запознанство. Още по-учудващо беше, че явно я смяташе за омъжена, както следваше от думите му.
Щом влезе в къщата, тя надникна през жалузите. Мъжът си беше сложил шапката и се отдалечаваше, но няколко пъти се спира и поглежда назад. Изразът на лицето му беше толкова съсредоточен, че тя неволно се запита дали не се мъчи да запомни къде живее.