— Какво искаш да кажеш? — попита Мелани.
— Полковникът смяташе, че генерал Тейлър напредва прекалено бавно и не преследва неприятеля. Когато бе обърнат в бягство след решаващата битка, Старецът реши, че ако неговата част преследва в ускорен марш мексиканците, останалите поделения на полка ще я последват въпреки заповедите на генерала. Той се излъга. Попаднахме в капан и всички бяха изклани, с изключение на седмина, които бяхме пленени.
Мелани кимна. Само трима се бяха върнали — дядо й, Дом и Роланд Донован. Останалите бяха починали или от раните си, или от жегата, от дизентерията и от странните тропически трески. Само тримата знаеха какво се бе случило в онова горещо и забравено от Бога място. И от тези трима единият беше на смъртно легло, а другият беше ранен.
— Дядо ми сериозно ли нарани Донован?
Дом поклати глава.
— Повърхностна рана на лявата ръка. Но още петнадесет сантиметра надясно и той щеше да е мъртъв.
Погледът на Мелани се спря върху дядо й, който лежеше с восъчножълто лице, и тя внезапно каза:
— Бих искала да е мъртъв.
Дом явно се стараеше да направи всичко каквото трябва и да бъде твърда опора и солидна утеха за жената, за която щеше да се ожени. Жалко, че атмосферата на болнична стая будеше у него неприятно чувство. Нервните му опити да я хване за ръката или да я вземе успокояващо в обятията си започнаха да ядосват Мелани. Всеки път, когато тя посегнеше към купата с вода или към влажната кърпа, той беше вече до масичката и преместваше купата, за да не може тя да я досегне, така че да я държи вместо нея и да изстисква кърпата, която все пак си оставаше прекалено мокра, когато й я подадеше. Изпреварваше всяко нейно действие и в стремежа си да й бъде полезен, непрекъснато й пречеше. В края на краищата тя не издържа и го отпрати.
Когато Мелани видя с какво облекчение си тръгва, за да се върне в адвокатската си кантора в Натчес, отново я обзе гняв към него. Не защото щеше да има нужда от помощта му — можеше да разчита на Цицерон и Глори, които я отменяха, когато искаше да хапне нещо, или да се изкъпе или да се преоблече. Не можеше да си позволи обаче да се отдели от леглото на дядо си за повече от няколко минути.
Първият дълъг ден мина, след това още един. На сутринта на третия ден от гърдите на дядо й се изтръгна хриптящ звук, което можеше да означава само едно — пневмония. Следобед той започна да се мята трескаво в леглото и да се оплаква от горещина и бълхи. Като че ли в някакво скрито кътче на съзнанието си той отново преживяваше времето в мексиканския затвор. Каквито и усилия да полагаше, Мелани не можеше да го успокои, макар че здраво държеше ръцете му, които той размахваше на всички страни, и тялото му, което се мяташе. Накрая сълзи на изтощение и състрадание потекоха по бузите й. Не можеше да направи нищо за него. Повикаха лекаря. Той поклати глава и си отиде.
Надвечер дядо й най-после се успокои. Беше време за вечеря. Мелани се опитваше да му налее с една лъжица малко бульон в устата, когато той внезапно отвори очи.
— Мелани — прошепна старецът, явно не я виждаше добре.
Притеснена и неспокойна, Мелани разля малко от бульона, докато оставяше купата на масичката. Това нямаше значение. Не обърна никакво внимание на мазното петно, което се появи на роклята й, и се наведе над дядо си.
— Тук съм, дядо — отвърна тя, хвана и задържа горещата му, костелива ръка.
— Доброто ми дете — започна той, но кашлицата не му позволи да продължи. Мелани му помагаше, доколкото можеше, на драго сърце би дишала вместо него. Когато кашлицата му се успокои, той падна изтощен върху възглавницата и притисна с ръка гърдите си, сякаш го боляха.
— Мелани — отново продума той, — ти си… всичко, което ми е останало. Нищо друго… не съществува вече. Синът ми, жена ми, моята… чест.
— Не говори така, дядо!
— Трябва да ти го кажа. Помъчих се да изчистя петното от името си… но не успях. Само да се бях прицелил по-добре…
Нов пристъп на кашлица прекъсна думите му. Когато премина, устните му бяха посинели, а в очите му се бяха появили сълзи от напрежение.
— Не се опитвай да говориш, дядо — помоли го Мелани. — Трябва да си починеш.