— Не се тревожи за това. Не е важно. Онова, което сега има значение, е защо си приела този мъж в моята къща.
Мелани рязко се извърна и му отговори през рамо:
— Мислех, че вече си си съчинил отговора така, както ти харесва.
Роланд протегна ръка и отново я обърна към себе си:
— Наистина — отвърна той, — но повече няма да се стига дотук. Разбра ли ме? Ако искаш да имаш преживявания, ще трябва да ги намериш при мен.
Насила я обгърна с ръце. Дълго и неотклонно я гледа в очите. Изчезнала беше безизразната твърдост, в кристално ясните дълбини тя видя гняв и болка. В този миг прозря, че беше напълно възможно да е ревност; че болката, изписана в очите му, е породена от страха да не я загуби. Тази кавга й донесе някои неща: откритието, че пътят й към отмъщението е свободен, че планът й да го накара да се влюби в нея е бил правилен. Много жалко ще бъде, ако сега направи нещо, което да застраши победата й.
Когато устните му легнаха върху устата й, тя му се отдаде напълно. Вдигна ръце и ги обви около врата му. Кръвта шумеше във вените й, докато се събличаха един друг и лягаха. Изпълнени с дива нежност, телата им се движеха и всеки искаше да вземе за себе си всичко, и последното, което другият можеше да даде. В сладкото удоволствие те намираха заместител на по-нежните чувства, които никой от тях не искаше или не можеше да признае. Но и след това Мелани беше сигурна, че победата й е близо. Така че беше странно защо, когато лежеше и слушаше дъжда, не изпитваше нищо друго, освен изнурено отчаяние.
Хлое дойде. В ръждивочервена рокля с волани от тафта на зелени карета тя влетя в къщата на „Рампарт стрийт“. Пронизителният й смях отекна в стаите и от момента, в който влезе през входната врата, до момента, в който напусна къщата през същата тази врата, не млъкна нито за миг. Забележките й за Ню Орлиънс и разказите й за обществените прояви, на които беше присъствала от пристигането си насам, бяха както винаги шеговити и забавни, макар и язвителни. Ако беше любопитна да научи нещо за Мелани и Роланд, за къщата и квартала, в който живееха, правеше усилие да не го покаже. Прие, когато й предложиха чаша чай, остана половин час, както изискваха добрите маниери, и после се сбогува.
Но не приключи с това. На другия ден сестрата на Дом дойде пак, отново се усмихваше, отново беше забавна и отново лееше водопад от думи, сякаш се страхуваше, че ако прекъсне, Мелани би могла да зададе въпроси, на които нямаше намерение да отговаря, или че би могла да засегне някоя тема, която тя отбягва. Когато страховете й не се потвърдиха, Хлое сякаш се поотпусна. Словоизлиянията й постепенно секнаха. Когато се приготвяше за тръгване, тя внезапно предложи:
— Скъпа Мелани, през цялото време си мисля, че заради траура и задълженията ти като съпруга не излизаш достатъчно често от къщи. Какво ще кажеш, ако днес следобед заедно се разходим с файтон? Можем да отидем на покупки или, ако предпочиташ, да направим няколко кръга около Плас дарм, пред катедралата. Такъв е обичаят тук, поне така чух. В Ню Орлиънс има все още някои очарователни европейски порядки, а Плас дарм изглежда точно като стар главен площад в испански град. Млади дами на възраст за женене се разхождат със своите майки или гувернантки и всеки, който иска да види нещо или да го видят, се появява следобед.
— Да, и аз чух така — отговори Мелани.
— Да отидем ли да погледаме хората? Поръчах да докарат моя кабриолет от Натчес. Нямаме нужда нито от кочияш, нито от придружител или компаньонка. Моята прислужница може да остане при твоята, докато ние двете се разходим. Когато сме двете, и без придружител спазваме благоприличието. Ако си съгласна, ще мина да те взема. Да кажем, по залез-слънце?
Мелани се поколеба само за миг, преди да се съгласи. Разходка с кола за глътка въздух в ранната вечер би била известно разнообразие, от което имаше нужда. Хлое можеше да бъде занимателна придружителка, когато искаше, а и полагаше такова усилие да възстанови старото приятелство, че би било дребнаво от нейна страна, ако поне малко не й помогне. Освен това Мелани нямаше нищо против да се запознае малко по-отблизо с живота във френско — креолския град.
От момента, в който тръгнаха, стана ясно, че Хлое се смяташе за умел кочияш. Размахвайки камшика, тя седеше на червената кожена седалка в тъмносиня рокля от офицерски плат, чийто корсаж беше обточен с два реда златни галони, а на раменете имаше златни еполети. На главата си носеше филцово кепе като на стрелците с лък, украсено със златни шнурове. На завоя по улицата, която водеше, към Плас дарм, почти изправи кабриолета на едно колело.
— Толкова съм щастлива, че реши да дойдеш — радваше се тя на висок глас. — В Ню Орлиънс няма много сами момичета на моята възраст, а и не мога постоянно да натрапвам на Дом компанията си. Всичко си има граници. А и той не обича да се вози с мен.