Мелани се усмихна насила и си позволи само едва-едва да отпусне ръката си, с която стискаше седалката. Пред тях се движеше каруца с огромен товар от синкава захарна тръстика. Като видя, че сега ще трябва да се движат малко по-бавно, тя вдигна чантата си от пода и приглади полите на жоржетената си рокля.
— Наистина не мога да си го обясня — отвърна тя. Хлое й хвърли бегъл поглед.
— О, ти ми се подиграваш — извика тя. — Боже мой, колко ми липсваше чудатият ти хумор! Действително трябва да измислим нещо, та да излизаме по-често заедно.
— Да, естествено — отговори Мелани. — Предполагам, че ще отидеш на празненството на Илайза Куитман.
— Дори и насън не ми минава мисълта да го пропусна. И ти ли си поканена?
— Прислужникът на губернатор Куитман донесе днес следобед поканата вкъщи.
— Искрено се надявам да дойдеш. Ще бъде много жалко, ако не можеш — каза Хлое.
— Тъй като Илайза ми обеща да ангажира loge grille, не виждам никаква причина да не дойда.
— Трябва да се погрижиш Роланд да бъде в униформа. Нали е благотворително представление, трябва да има колкото е възможно повече униформи, не мислиш ли?
Мелани хвърли поглед на Хлое, но момичето се беше съсредоточило само върху това, как да задмине каруцата със захарна тръстика. Тя реши да не признава, че Роланд още не й беше казал дали смята да отиде на празненството, така че само промърмори нещо неясно в съгласие.
— Познаваш ли добре Плас дарм? — осведоми се Хлое.
— Да, с Глори често минаваме покрай него на път за френския пазар.
Хлое се обърна и я погледна изненадано.
— Ти ходиш на пазара? Колко вълнуващо! Ние с Дом живеем при приятели на семейството в американския квартал на града, само на няколко преки от Куитманови.
Ужасно се радвам, защото като гостенка съм освободена от всякакви домакински задължения. Не че някога съм нравила нещо друго, освен да определям менюто, да наглеждам прислужничките и да проверявам как са избърсали праха. Но за какво говорех? Ах, да, за Плас дарм. Ако го познаваш, значи си видяла фантастичните нови къщи, които са построили от другата страна. Баронеса Ди Понталба ги е поръчала във френски стил. Казват, че били първите по рода си в Новия свят и в началото на годината щели да бъдат напълно готови. Някои от най-добрите семейства още отсега се подготвят за нанасянето. Баронесата е предложила квартира за сезона на всички знаменитости, които посещават града, за да си подсигури инвестициите. Доколкото чух, едно от най-добрите жилища, които вече са готови, е предложила на мадам Дюбоа.
— Ах, наистина ли? — беше всичко, което хрумна на Мелани в отговор.
Хлое кимна.
— Съгласна съм да ми отрежат дясната ръка, само и само да живея там. Говори се, че баронесата е още в града и всеки ден ходи да наглежда строежа. Опитах се да склоня Дом да уговори среща с нея, защото исках да попитам дали можем да се настаним в едно от жилищата, но той се възпротиви. Сградите са грандиозни, не намираш ли?
— Да, може да се каже — съгласи се Мелани, която с усилие потисна усмивката си.
— Просто умирам за ковано желязо, особено както се откроява върху тези червени тухли. Четох във вестника, че баронесата иска да отсекат старите тополи на Плас дарм, да направят парк с ограда от ковано желязо и да го нарекат на името на героя от битката при Ню Орлиънс Андрю Джаксън.
— След строителните работи наистина ще трябва да се предприеме нещо.
Продължиха така, докато стигнаха целта си. Хлое навлезе в „Шартр стрийт“ и мина покрай правителствената сграда от испанско време, която се наричаше Кабилдо, покрай високите кули на катедралата „Сейнт Луис“ и покрай презвитерианския манастир, построен първоначално за подслон на свещениците. Принуди коня да забави ход, докато премина във величествен тръс, а камшика си държеше под елегантен ъгъл.
— Ако нямаш ни що против — предложи сестрата на Дом. — Ще направим няколко кръга по улиците около Плас дарм.
— Както искаш — съгласи се Мелани.
Но Хлое, извила шия, за да оглежда разхождащите и да кима на други в преминаващите покрай тях екипажи, не обърна почти никакво внимание на нейния отговор и Мелани реши, че е направила предложението само от учтивост.
Без съмнение всичко около нея беше интересно. Господа във фракове, и високи касторени шапки и млади мъже с меки мустачки крачеха бавно, въртяха бастуните си или ги използваха, за да подчертаят всяка твърда стъпка. Дами на средна възраст се разхождаха под ръка с мъжете си с такава грация, че полите им едва се поклащаха. Пред тях, облечени в снежнобяло, вървяха дъщерите им, понякога една, понякога и три-четири, а подир тях следваха останалите членове от семейството. Момичетата отпред бяха с вдигнати коси, което сочеше, че са на възраст за женене. По раменете на онези, които следваха родителите си, все още висяха дълги плитки. На ъглите стояха продавачки на бонбони — стари негърки с чисти бели престилки и бонета или кърпи на главите, а до тях — цветарките с букети от маргарити и хризантеми, есенни цветя с увита около стеблата сребърна хартия. Вечерният бриз шумолеше в листата на тополите. Откъм реката се чуваше пухтенето на параход.