Мелани се облече много грижливо за театралното празненство. Каза си, че е въпрос на гордост да изглежда колкото е възможно по-добре, не че иска да се мери с френската ирландка, която ще излезе на сцената. Още сутринта си изми косата и я изсуши на слънце, после я четка, докато по-червеникавите места в кестенявите кичури засвяткаха като скъпоценни камъни. След приятната баня, при която щедро използва розовия си сапун, накара Глори да й направи прическата. Камериерката, усетила настроението на Мелани, положи много усилия и надмина себе си.
Преди месеци, когато купуваше траурните си дрехи за случаите, при които щеше да посреща гости вкъщи, Мелани беше избрала и една вечерна рокля. Сега тя бе простряна на леглото и гънките от черна копринена тафта блещукаха на светлината на лампата. Беше с обикновена кройка, с богата пола и прилепнал корсаж с кръгло деколте. Черната дантелена яка, която падаше до лактите, изглеждаше като пелерина. Върху полата беше закрепен дантелен волан. Към нея щеше да сложи черни копринени чорапи и черни сатенени пантофки. С намръщено чело Мелани прокара пръст по твърдата тафта. Точно тази вечер малко цвят щеше да й бъде добре дошъл. Но и при най-добро желание това беше невъзможно.
Когато облече роклята и дългите ръкавици от черна дантела, Мелани се обърна, за да се види в огледалото над тоалетката. На фона на блестящия черен плат кожата й се открояваше млечнобяла и нежна като цвят на магнолия. Синьото на очите й и кестенявият тон на косите й изпъкваха невероятно силно. На врата и на ушите й блещукаха перлите на баба й и тя беше принудена да признае, че дори и без ефекта от нещо цветно рядко в живота си е изглеждала така добре.
Стъмни се. Мелани седеше в салона, приготвила до себе си пелерината от сиво кадифе, театралния бинокъл и обшитата с перли черна чантичка. Моментът, в който тя и Роланд трябваше да се срещнат в театъра с другите, все повече наближаваше. Роланд възнамеряваше да се върне по-рано вкъщи, да се изкъпе и да хапне нещо, преди да сложи парадната униформа. Часовникът върху камината не преставаше да трака. Уговореният час настъпи и отмина, а Роланд не идваше.
Мелани скочи и закрачи нагоре-надолу по килима. Къде се бавеше? Той наистина имаше намерение да отиде на тържеството, дори трябваше да го направи, след като й бе разрешил да изпрати на Илайза писмено съгласие. Болезнен беше изводът, че той може да пренебрегва задълженията си, за да се разхожда с една артистка по Плас дарм, но не може да се освободи навреме, за да спази уговорката със съпругата си. Тя намираше известна утеха в мисълта, че Роланд не може да бъде с тази жена сега, тъй като тя сигурно е в театър „Сейнт Чарлз“.
Какво ли ще си помисли Илайза, ако не отидат? Или Дом? А Хлое? Колко време ще мине, докато всички научат, че съпругът й не държи на нея?
Можеше поне да й прати бележка, за да обясни закъснението си и да й съобщи дали изобщо възнамерява да се прибере вкъщи. Само ако знаеше как да стигне до театъра, щеше да отиде без него. Но тъй като нямаха кола, Роланд мислеше да наеме файтон и да я вземе с него. Естествено би могла да отиде и пеша. Точно така се движеха досега и тя, и Глори, и Роланд, но ще пристигне така раздърпана и задъхана, че ще представлява жалка картина, още по-лошо, отколкото ако изобщо не отиде.
Шумът от спираща кола я откъсна от тъжните й мисли. Дори и в тъмнината можа да различи, че мъжът, който слезе, не е Роланд. Той се качи по стълбите и тъй като Мелани знаеше, че Глори е в кухнята от другата страна на вътрешния двор, отвори сама, когато се почука.
На вратата стоеше Дом. Усмихнато свали шапка.
— Вашата карета ви очаква, милейди.
— Моята карета?
— Като не дойде, Илайза се разтревожи за теб. Тя видя генерал Лопес да влиза в театъра и изпрати някого да се осведоми дали му е известна причината, поради която ще закъснеете. Генералът й съобщил, че Роланд още продължава да разтоварва оръжие и муниции. Пратката пристигнала късно следобед и той не можел да тръгне, преди всичко да е разтоварено, прибрано и заключено на сигурно място в арсенала.