Тихо шумолене в дъното на ложата изтръгна Мелани от подробното изучаване на артистите. Като се обърна, видя мъжа си да влиза и да затваря внимателно вратата зад себе си. Погледна я с ядна усмивка, преди да се обърне с няколко думи към домакинята.
В този момент генералът се сети, че е заел едно от местата, които компанията беше запазила за себе си. Той скочи и започна да се извинява. Роланд поклати глава и накара по-възрастния мъж, негов командир, да седне отново. После скръсти ръце и се облегна на задната страна на ложата. Мелани се посвети отново на пиесата, но вече не можа да се съсредоточи, както трябва. Струваше й се, че усеща как очите на Роланд се впиват в нея, но и в мъжа, който седеше до нея.
Когато най-после настъпи антрактът, тя се зарадва. Или поне така си мислеше, докато мъжът й пристъпи към нея, наведе се и хвана не съвсем нежно ръката й.
— Да се поразходим ли малко навън, мила? — попита той с хладен тон.
Мелани почувства, че изпада в паника. Хвърли му бърз поглед и отвърна:
— Мислиш ли, че ще е редно? Струва ми се, че предназначението на тази ложа е преди всичко да се скрием.
— В общи линии е така, но смятам, че след като траурът ти е към края си, можем да направим едно изключение.
— Е, добре.
Натискът на пръстите му, които я принудиха да стане, не й даде възможност: да избере друг отговор.
В тесния коридор пред ложите Роланд положи ръката й върху своята и тръгна с бавни крачки.
— Не мога да си представя какво си е помислила Илайза, като напуснахме ложата просто така — рече Мелани след малко.
— Ще си помисли, че искам да говоря с жена си, без да ме смущават, и ще има право.
— Не знам какво толкова има, което да не можеш да кажеш и в ложата.
— Ах, така ли? Позволявам си да се усъмня. Нямам намерение да преглътна мълчаливо факта, че минаваш с Клемънтс през целия град, а когато идвам тук, установявам, че той се е настанил удобно на моето място до жена ми!
Мелани рязко обърна глава и го погледна.
— Ти си ни видял?
— Когато пристигнах, ти тъкмо излизаше от къщата. Съдено ми бе да видя как той притисна устни върху ръката ти, преди да ти помогне да се качиш в каретата.
— Наистина ли си бил там? Надявам се, че няма да ме държиш отговорна за галантността, с която някой господин е решил да се отнесе към мен. Научих се, че не подобава да удряш един мъж в лицето, че винаги е по-добре с пасивна антипатия да му покажеш колко малко държиш на него. Тъкмо това направих, макар и вероятно да не си го видял.
— При някои мъже немият протест не е достатъчен. Те не могат да бъдат отклонени с нищо друго, освен с удар в лицето.
— Да — изфуча тя. — Познавам тоя сорт мъже твърде добре.
По-ясно не би могла да му покаже, че говори за онази нощ в „Ривърест“. Мелани почувства угризения за тази си забележка. Извънредно много я ядоса това, че я упреква за краткото й пътуване до театъра в каретата на Дом, след като той самият се беше държал така безсрамно с артистката.
— Говорехме за неуместното ти поведение спрямо Доминик Клемънтс — отвърна Роланд и лицето му беше мрачно.
— А, така ли? Тогава нека ти кажа, че Илайза изпрати каретата и че Дом сам е предложил да ме доведе в театъра.
— Не се съмнявам, че сам е предложил — отговори Роланд.
— Да, а аз се зарадвах. Сред тълпа от хора понякога е полезно да имаш мъж до себе си, а по някакви странни причини моят мъж не беше на разположение и аз нямах представа кога и дали изобщо ще се появи.
— Имах по-важни задачи и задължения от посещението на театър.
— По-важни, отколкото да ме придружиш до театъра! Твоите задачи и задължения са ми абсолютно ясни и никак не са ми приятни, особено, откакто преди два дни те видях на Плас дарм да изпълняваш едно от тях.
— Какво говориш?
— Видях те на Плас дарм под ръка с мадам Дюбоа. Сигурно е било доста приятно задължение. Изглежда, много му се наслаждаваше.
Той спря и погледна мрачно надолу към нея.
— Това мога лесно да го обясня.
— Добре — рече тя, а в очите й се четеше ледено презрение. — Тогава те моля да го направиш.
Странна нерешителност, която съвсем не беше типична за него, пробягна по лицето му. Когато заговори, думите му звучаха сковано като полуистини.
— Мадам Дюбоа пристигнала следобед с парахода. Ние не знаехме, че ще дойде, и никой не я посрещна. Исках да я предупредя, защото хората на Лопес смятаха вечерта да устроят пред прозореца й тържество със серенада и цветя. Ако си чела вестниците, трябва да знаеш какво събитие беше това.
— Сигурно ще ми простиш, ако не ти повярвам? — отвърна тя с лъчезарна усмивка.