— Не, но бих казал, че ще сме квит, тъй като и аз не вярвам нито дума от това, което казваш.
— Трябва само да попиташ Илайза Куитман.
— Тя може ли да ми каже как си се държала в каретата по пътя към театъра или колко пъти си посрещала вече Доминик Клемънтс, когато не съм бил у дома, или какво правите, когато сте сами?
Мелани толкова пребледня, че дори устните й загубиха цвета си.
— Ти имаш противна, мръсна фантазия. Няма да се оставя да ме обиждаш.
— Не — отвърна той, — а още повече с истината, макар и изобщо да не разбирам защо, по дяволите, ти е притрябвал мъжът, който те изостави, когато се нуждаеше от помощта му. Но ти обещавам едно: докато съм жив, няма да позволя да му станеш съпруга!
— Ако смяташ, че по този начин можеш да ме уязвиш, лъжеш се! — просъска тя и гласът й трепереше от гняв. — Но ако аз никога няма да съм свободна, и ти няма да си свободен. Хайде да видим дали омразата може да скрепи един брак!
Той дълго я гледа втренчено, а в зелените му очи се мярна сянка. После рязко се обърна и си отиде.
Мелани също се обърна. Тя и не мислеше да гледа след него. Вирна брадичка и продължи по коридора. Не можеше веднага да се присъедини към останалите. Имаше нужда няколко минути да бъде сама, за да се съвземе. Бузите й все още бяха силно зачервени, а ръцете й трепереха.
Беше направила едва няколко крачки, когато я настигна един мъж. Тя помисли, че ще продължи, но той остана редом с нея.
— Добър вечер, мисис Донован — поздрави я той. — Нали вие сте мисис Донован?
Мелани се огледа. Освен една групичка мъже в най-отдалечения край на коридора не се виждаха други хора и никой не забеляза, че този мъж я заговори. Като го погледна по-добре, установи, че е възрастен джентълмен с бели нишки в тъмната коса, с набръчкано лице и остра брадичка. Вечерният му костюм беше безупречен, а на гърдите си носеше лента на орден.
— Да — отговори тя накрая. — Аз съм мисис Донован. А вие кой сте?
— Позволете ми да ви дам картичката си — помоли той с явен акцент. Извади от джоба си кутия за визитки от масивно сребро.
— Испанският посланик! — възкликна тя объркано.
— Точно така, мадам. Поемам известен риск като говоря с вас, нали? Но аз съм човек, който вярва в съдбата. Според мен не беше проста случайност, че можах да подслушам разногласията с мъжа ви.
— Наистина ли? — попита Мелани сковано.
— О, да, мадам. Стори ми се, че за мен ще е от полза да се запозная с вас, след като толкова малко държите на човека, за когото сте омъжена, и толкова малко ви харесва това, което той върши.
— Мисля, че едва ли… — започна Мелани.
— Не, не, не прибързвайте. Бъдете така любезна да ме изслушате само за момент. Моето правителство, правителството на Кралство Испания, проявява голям интерес към действията на военния авантюрист Лопес и неговите хора. Ние бихме били благодарни за всяка информация, която можем да получим. За всяка дреболия. Броят на мъжете, събрани под знамената, плановете им за действие, когато стигнат в Куба, ден и час на тръгването им оттук, вид и количество на оръжието, което носят със себе си, просто всичко.
Мелани му върна картичката обратно.
— Нямам такава информация и едва ли някога ще я получа.
Испанецът отново бутна полека картичката в ръката й.
— Човек никога не знае кога може да научи подобни сведения. Ако откриете нещо, за вас ще бъде от полза да ме намерите на този адрес. Моля ви още веднъж да размислите, мисис Донован. А сега ви желая приятна вечер.
Смаяна и онемяла, Мелани гледаше след него. Тя просто не можеше да повярва, че именно на нея е направено такова дръзко предложение.
— Мелани? — беше Дом, който излизаше от вратата на ложата им надолу по коридора. В кафявите му очи се четеше безпокойство, когато се приближи до нея. Тя погледна първо него, после към картичката, която все още държеше в ръката си.
— Завесата скоро ще се вдигне — обясни той, когато стигна до нея. — Къде е Роланд? Мелани, мила моя, нещо не е наред ли?
— Никога няма да отгатнеш какво ми се случи — проговори тя с пресекващ глас. — Поискаха от мен да предам Роланд и похода.
Подаде му картичката и му разказа какво беше станало. Когато свърши, той й я върна.
— Но това е отвратително — възмути се той. — Нали не възнамеряваш да склониш?
— Не, естествено, че не! — отвърна тя разгорещено. Огледа се за някаква възможност да се отърве от картичката, ала тъй като не видя подходящо място, пъхна я с треперещи ръце в чантичката си. — Но това е наистина невероятно, не мислиш ли?
— На твое място веднага бих го забравил — предложи Дом, като й подаде ръка и я отведе обратно в ложата.