Нарастваща жар я обля, тя сви ръце в юмруци и зачака със затаен дъх момента, в който той щеше да проникне в нея. Моментът дойде. Твърд и пулсиращ, той навлезе в нея. Измъчена и опиянена, тя почувства истинския източник на неговата сила и осъзна отчаянието, което събуждани неговото желание, видя колко тънък е ръбът между жестокостта и чувствената нежност, по който той вървеше. В този миг на просветление, на прозрачността на екстаза, истината проблесна пред нея. Те представляваха парадокс, тя и мъжът, с когото беше свързана. Вътрешно тя можеше да се изправя срещу него с несломима твърдост, но тялото й беше меко и податливо. А той, макар и да я измъчваше с груба сила, изпитваше към нея чувства, които го правеха уязвим. Но по-важна беше увереността, че няма никаква полза от това прозрение. Те все още бяха равностойни противници. Докато никой не виждаше в прегръдките на другия победа, нямаше нужда и никой да се признава за победен. Така те можеха отново и отново да започват борбата, докато най-сетне Лопес тръгне на следващия си поход.
Беше топла лятна вечер, тъмночервена и кадифена, когато в американския квартал на града се състоя последния бал за Лопес и неговите хора, а домакинът беше търговец, надяващ се на голямо богатство, в замяна на подкрепата си за испанския генерал. Облегната на ръката на Роланд, Мелани влезе в залата на разкошната вила в класически стил. Изглеждаше очарователна в балната рокля от копринен тюл с цвят на аквамарин, без да знае, че това ще бъде последното събитие за сезона. Знаеше само, че светлината на огромния полилей над полирания под сякаш е по-ярка от друг път, че всяка усмивка изглежда изключително любезна, че валсът на Щраус „Рози от юг“ събужда в нея желанието да танцува. По някаква причина, която не се стремеше да уточни, тя се чувстваше неописуемо добре. С изненада разбра, че е щастлива. Инстинктивно се обърна към мъжа си, но в този момент стигнаха до Илайза и Джон Куитман. Двамата мъже си стиснаха ръцете и заговориха с приглушени гласове. Мелани и Илайза се поздравиха не така въздържано и си размениха комплименти. Стояха, бъбреха безгрижно, коментираха тоалетите на другите жени или махаха на приятели, между които бяха Дом и Хлое.
Губернаторът не беше особено привлекателна гледка на дансинга и той го съзнаваше добре. След като изтанцува с Мелани един жизнерадостен котильон, Роланд отведе Илайза на лъскавия паркет. В това време Мелани прие поканата на Джереми Роджърс за един валс.
— Роланд наистина е за завиждане — отбеляза Джереми, докато се въртяха в танца.
— В какъв смисъл? — осведоми се Мелани.
— Естествено, защото има вас, но мисля, че той самият много добре го знае.
— Иска ми се да се надявам — отвърна Мелани.
— Казвам го напълно сериозно. Не съм виждал още друг мъж, който така неуморно да се стреми да спечели богатство заради една жена.
— Бих желала да не го прави.
— И на мен ми се иска, защото тогава нямаше да имам толкова малко шансове — заяви Джереми с лукава усмивка. — Мисля, че ако имах някоя като вас, щях да полагам повече усилия и дори може би щях да се бия по-ожесточено, като стигнем в Куба.
— Мислех, че плантацията за захарна тръстика е достатъчен стимул — пошегува се Мелани, в чиито очи грееше усмивка.
— Е, да. Но ще ви кажа едно: нямам търпение да ви видя в Хавана. Ще бъде много забавно. Обещавате ли, че ще ми запазите един танц на първия бал, когато Лопес бъде обявен за губернатор на Куба?
— Обещавам ви — съгласи се Мелани. Против волята си се зарази от въодушевлението му.
— Да, ще бъде прекрасно — мечтаеше Джереми и в невинните му сини очи се появи унесен израз.
Танцовата площадка се напълни. В топлата августовска вечер и в блъсканицата на толкова много тела, над които газовото осветление пръскаше допълнителна топлина, на Мелани й стана горещо. С благодарност прие предложението на Джереми да й донесе чаша шампанско и се отпусна на една пейка до стената на балната зала, за да изчака завръщането му. Не беше забелязала, че седи до някаква ниша, докато не чу гласове, които проникваха през преградата от папрат и палми в големи саксии.
— Значи сте решен да го проведете?
— Но да, мили приятелю! Не виждам причина за ново отлагане. Хората ми стават нетърпеливи и вече не искат да чакат частите, които вие и генерал Гонзалес набирате. Какво ще стане с мен, ако ми избягат? Освен това трябва да признаете, че обществеността тъкмо сега се отнася много благосклонно към нашето дело. Тъй като кубинците в Пуерто Принсипе и провинция Тринидад се надигат, ако не внимаваме, испанците ще бъдат прогонени в морето, преди да сме предприели и една стъпка.