Мелани потръпна, когато й стана ясно, че първият от мъжете е губернаторът Куитман, а вторият — генерал Лопес. Те се бяха оттеглили наистина в нишата, но тя не беше сигурна дали непременно искат да говорят на четири очи, или просто бяха потърсили спокойно място, където няма да е необходимо да крещят, за да се разберат. Като видя Джереми, който държеше две чаши в другия край на залата и си пробиваше път към нея, покрай стената, тя остана да си седи там.
— Страхувам се — продължи губернаторът замислено, — че не можем да се доверим на съобщенията, които говорят за големи революционни сили. Струва ми се, подобно нещо се твърдеше и друг път, но тогава и вие не повярвахте в тези раздвижвания.
— Имате право, драги Куитман — отвърна Лопес. — Но трябва да признаем, че тогава не бях достатъчно дълго на острова, за да мога сам да забележа нещо от въстанието. А за мен източникът на тази специална информация е абсолютно достоверен.
Губернаторът измърмори нещо, което Мелани не можа да разбере, и Лопес се изсмя.
— О, не, не смятам, че преценката ми е безпогрешна. Все пак оптимистично ме настройва масовото събрание от миналата седмица. Всички бяха на мнение, че непременно трябва да ударим. Всички редактори на вестници и списания заявиха, че е дошъл подходящият момент. Кубинците чакат моите хора. Търговците, които вложиха златото си в моето начинание, също чакат. Не бива да ги разочаровам.
— Не ви съветвам да отлагате до безкрай — отвърна губернаторът. — Но какво гол кова означават една или две седмици, ако успехът после ще е по-сигурен и ще можем да проведем плана си, а именно атака по три фронта? Защо, за Бога, сър, трябва утре да надуете платната само с една трета от нашите сили, след като няколко седмици по-късно ще можем да нападнем всички заедно?
В гласа на испанеца прозвуча явна обида, когато отговори:
— Заради причините, които вече изложих, губернатор Куитман, и защото вече съм информирал офицерите си за това. Няма да проявя колебливост, като отменя заповедта си в последния момент.
— Възможно е да е признак на мъдрост, ако промените плановете си.
— Възможно е. Но аз се питам също дали не искате да ми наложите вашата стратегия само защото тя ще ви позволи да поведете вашата войска от запад в бой и така да споделите славата на похода.
— Това е обида, сър!
— Моля да ме извините, сър — отговори генерал Лопес, — но на мен работата ми се струва твърде важна, за да спазвам нормите на благоприличие.
Настъпи кратко мълчание, след което губернаторът каза замислено:
— Работата наистина е твърде важна, генерале. Заради това си позволявам да ви съобщя, че според мен е извънредно глупаво да вземате за чиста монета всички тези аплодисменти, с които ви обсипват сега вестниците. За да се извоюва победата в Куба, е необходим повече от един мъж, колкото и велик да е той.
— Ще се постарая да го запомня — озъби се генерал Лопес.
Веднага след тези остри думи той напусна нишата.
Доброто настроение на Мелани се изпари, сякаш никога не бе съществувало. Тя се усмихна на Джереми и прие напитката, която й донесе, но в мислите си бе другаде. Защо Роланд не й беше казал, че утре сутринта тръгват на поход? Можеше да се обзаложи, че жените на другите офицери, които присъстваха тази вечер, не тънеха в неведение. Не й ли вярваше, или просто смяташе, че й е безразлично? Преди първия си поход също не я уведоми за заминаването си, но този път е друго. Сега тя е тук, за да се сбогува с него.
— Джереми — каза тя внезапно и го прекъсна. — Видяхте ли Роланд?
— Мисля, че преди няколко минути беше още на вратата към градината, но защо ви е той, като имате мен? — попита той и се престори на обиден.
— Току-що се сетих нещо, за което спешно трябва да го попитам — отговори тя и се усмихна насила. — Ще ме заведете ли при него?
Мелани видя Роланд още отдалеч — едра широкоплещеста фигура в добре ушита униформа. Тъмната му къдрава коса блестеше йод газовата светлина почти катраненочерна. Беше навел глава, докато говореше с жената, която стоеше до него, а ръката му бе пъхната закрилящо, почти интимно под лакътя й. Танцуващите се раздвижиха и скриха гледката. Следващият път, когато ги видя, жената се беше обърнала. Имаше елегантна прическа, балната й рокля от златиста коприна произхождаше несъмнено от Париж, на ушите й проблясваха смарагди. Жената, която стоеше до съпруга й и която той тъкмо целуваше нежно по челото, беше Колийн Антоанет Дюбоа.
Мелани рязко се спря. Джереми, който също трябваше да спре, наклони глава и погледна бледото й лице.
— Какво има? — попита той.
В този момент Роланд погледна към тях. Усмихнат каза няколко думи на придружителката си и под ръка с актрисата се отправи към Мелани и Джереми.