Сърцето на Мелани сякаш бе стегнато в менгеме. Тя изпита парализираща ревност, когато си помисли, че мъжът й вероятно се е сбогувал с мадам Дюбоа и я е утешавал заради предстоящото си заминаване. Когато е забелязал, че Мелани ги гледа, е решил да поправи елегантно пропуска си, като представи публично жена си на своята метреса. Това беше непоносимо, тя нямаше да се включи в играта! Сините й очи блестяха, хубавата й уста беше свита в тънка черта, докато наблюдаваше как двамата се приближават.
— Ето те и теб, Мелани — рече Роланд и я погледна с израз на тиха радост в очите. — Вече се питах къде си. Мадам Дюбоа, бих искал да ви представя жена си…
— Съжалявам — отвърна Мелани с ясен и студен глас, който се чуваше отчетливо и заглушаваше неговия. — Нямам желание да бъда представена на твоята chere amie7. Не поздравявам уличници, все едно къде ги срещам или с кой мъж са се свързали!
Мелани изобщо не изчака отговора на мъжа си. Не обърна внимание на смаяните лица наоколо, повдигна полите си и си проправи път през танцовата площадка към изхода. Нямаше представа къде ще отиде. Искаше само да избяга от отвратителната сцена, за която трябваше да вини единствено себе си. Спря се в големия елегантен вестибюл. Ще си отиде вкъщи. В края на краищата наетата кола може да се върне и да вземе Роланд, ако той изобщо възнамерява да се прибере у дома.
— Да, мадам?
Като се обърна, видя иконома, който величествено се приближаваше към нея в черния си фрак. Тя назова името си и го помоли да извика колата й. После добави:
— Аз… аз не се чувствам добре. Мога ли да седна… на някое спокойно място… докато чакам?
— Разбира се, мадам.
Той отвори една врата и се дръпна встрани. Мелани измърмори тихо някаква благодарност и влезе в салона за закуска на господарката на дома. С поклон икономът затвори вратата зад себе си. Тя едва се хлопна, когато се отвори отново. Мелани се обърна и видя Роланд. Той влезе с отмерена крачка и тръшна вратата под носа на учудения иконом.
— Защо избяга и се скри? — попита той, все още с ръка на дръжката. — Защо не остана да видиш последиците от това, което направи?
— Не се крия — сопна му се тя. — Отидох си, защото нямам желание да се оставя публично да ме обиждат.
— Ти ли си обидена? Ти? От месеци се опитвам да накарам Колийн да се запознае с теб и това е всичко, което имаш да кажеш? И насън не бих си помислил, че можеш да проявиш такава пуританска добродетелност.
— Добродетелност ли? — изкрещя тя. — Защото се възпротивих да бъда представена на твоята метреса, на твоята любовница, с която се разхождаш из цял Ню Орлиънс, откакто дойдох миналата есен, а и преди това?
Гневът, който лумна по лицето му и припламна в зелените му очи, бе така унищожителен, че Мелани едва се пребори с порива си да избяга.
— Точно това чух — рече той, скърцайки със зъби, — но просто не можех да повярвам, че наистина си го казала. Тази жена не е моя метреса, макар да изпитвам към нея любов и най-голямо уважение. Преди да се превърнеш в злобна, подла вещица, се опитах да ти кажа, че тази жена, Колийн Антоанет Дюбоа, ако я наречем с артистичния й псевдоним, е моята майка!
Мелани се втренчи в него и цветът от лицето й изчезна.
— Твоята майка? — прошепна тя.
— Била е актриса, преди да се запознае с баща ми, и още тогава е играела с моминското име на майка си. Баща й бил ирландец от прочута артистична фамилия. Били на турне в Съединените щати, когато се запознала с баща ми.
— Не знаех.
— Когато преди много години напуснала баща ми, той започнал да се държи, сякаш е умряла. Заради него и заради мен тя предпочела да остави нещата така. Но ти не изчака, дори не ме изслуша. Ти дори не си даде сметка, че никога не бих те поставил в подобно положение, ако това, което си въобразяваш, беше вярно. Ти не помисли за никой друг, освен за себе си, за собствените си чувства, за личната си гордост.
— А защо не? — избухна тя. — Какво друго имам? Нямам семейство. Животът ми е провален. За да имам издръжка, съм зависима от един мъж, който се ожени за мен само от чувство за отговорност и похот, мъж, който толкова малко се интересува от мен, та дори не ми съобщава, че утре сутринта заминава на война. Какво беше намислил — искаше да го разбера едва когато не се върнеш утре вечер вкъщи?
— Бях намислил да ти го кажа тази вечер след празненството. Не ми е ясно как си разбрала.
— Няма значение. Знам го, и то не от теб.
— Имаш право, няма значение. Най-важното сега е да поправиш това, което стори. Ще се върнем в балната зала. Още един път ще те представя на мадам Дюбоа. Ще се извиниш за избухването си и ще се покажеш от най-очарователната си страна.