Мелани го погледна слисано и бързо извърна очи.
— Всичко това е минало — рече строго тя. — Невъзможно е да се върне назад.
— Може и така да е, но искам да знаеш колко много те обичам. Ако в предстоящия поход се случи нещо с Роланд или ако решиш да го напуснеш, за мен ще бъде чест и гордост да те взема за своя жена.
— Много… много мило, че го казваш — измърмори тя безпомощно.
Той протегна ръка и я сложи върху нейната, после я плъзна надолу и хвана дланта й.
— Не го казах от любезност. Казах го сериозно. Защо, мислиш, останах в Ню Орлиънс и чаках, защо зарязах адвокатската си кантора и всичко останало, ако не за да бъда близо до теб, когато походът започне и корабът излезе в открито море?
— Тогава значи и ти знаеш. Изглежда, са знаели всички, освен мен.
— Какво съм знаел? — попита той.
— Че Лопес и хората му заминават утре сутринта. Ти каза…
— Не, не го знаех. Досега в града са се събрали около петстотин мъже. Останах с впечатлението, че искат да качат на корабите много повече.
— Лопес смята, че неговата част е достатъчно силна, като се имат предвид избухналите на острова безредици.
— Разбирам. Тогава може би няма толкова дълго да чакам отговора.
— Какво искаш да кажеш? — попита Мелани и издърпа ръката си.
Дом сбърчи чело.
— Напълно възможно е Роланд да не се върне. Трябва да ти е ясно, тези хора играят опасна игра. Ако бъдат победени, повече от вероятно е да понесат големи загуби, а ако ги пленят, не вярвам правителството на Съединените щати да се намеси, както в случая с пленниците от Контой. Тъй като е известно, че страната няма да застане зад тях, а също, че за голяма част от мъжете това е второ нахлуване в Куба, испанското правителство в никакъв случай няма да е благосклонно.
— Да — прошепна Мелани. — Предполагам, че имаш право.
— Не ми се ще да те притеснявам — продължи Дом, — но искам да знаеш, че винаги ще съм тук и ще чакам. Ако се стигне до най-лошото, няма да останеш сама.
Каретата спря пред къщата. Мелани сподави въздишка на облекчение, когато се обърна към мъжа до нея:
— Ценя това, което каза, Дом, наистина много го ценя. Тъй като знам как мислеше по-рано по този въпрос, намирам, че е много благородно от твоя страна. Но не вярвам, че наистина искаш да се ожениш за разведена жена, защото това ще доведе до голям скандал, а и се опасявам, че Роланд Донован не е мъж, който лесно може да бъде убит, било на война, било другаде. Дом кимна сковано:
— Все пак ще си помислиш ли върху това?
— Ще го запомня — отговори Мелани.
Дом слезе от колата и помогна на Мелани да стори същото. В къщата светеше лампа, признак, че Глори е будна. Мелани отказа предложението на Дом да я придружи до входната врата. Помоли го да се върне на бала с наетата кола, за да бъде тя на разположение на Роланд, после се обърна и изкачи стълбите. При всяка крачка, която правеше, усещаше погледите на Дом. Той не мръдна от тротоара, докато тя не влезе и не затвори вратата след себе си.
Мелани избягна въпросите на Глори, като заяви, че има главоболие и иска веднага да си легне. Но не заспа. Мислите й се въртяха в кръг. Събра смелост да си припомни нощта, в която започна всичко. Оттогава се случиха толкова много неща, толкова много неща — дребни, но и съществени, — се промениха. По-рано бе диво решена да отмъсти. Къде бяха изчезнали гневът и кръвожадността й? Докато Роланд го нямаше през дългите месеци, той й липсваше, но тя не си го признаваше. Втълпяваше си, че иска да бъде с него само за да го накара да плати за това, което й бе сторил. Но по този начин сама си причини болка и унижение. Преди много месеци Роланд я обвини в ревност, и то с право. Само от дива ревност се нахвърли тази вечер върху актрисата. Истината, че е майка на Роланд, я бе уязвила и смутила. Тя бе оскърбена, защото той не й се довери по-рано, а й бе неудобно и от ужасната заблуда. Бе се помъчила да оправи нещата и после си отиде. Защо? Защо избяга? Не можеше да има по-ясен отговор: от страх. Страх, че не е свършила достатъчно добре работата си, когато се извини. Страх, че Роланд няма да й прости. Страх, че ще усети ревността, която я разяжда. Страх, че ще прозре причината и ще узнае истината за нея.
Тя го обичаше. Не можеше да извърши по-голямо предателство спрямо паметта на дядо си и спрямо собствената си чест, а злощастните й планове за отмъщение не можеха да имат по-жалък край! И въпреки това нямаше как да го отрече. Какво жалко създание е! Не направи нищо, за да спечели любовта му, но направи всичко, за да го отврати от себе си. Със своята студенина и презрение тя осъди на бавна, задушаваща смърт дори единственото, което той изпитваше към нея — пламенното му желание. Защо й беше нужно толкова време, за да го разбере? Как стана така, че може да чете в собственото си сърце едва сега, когато той напуска нея и детето, което расте в утробата й, за да се изложи на опасност?