— Тази вечер тръгвам, Шали — прекъсна той мислите й, щом тя остана смълчана. — Ще се подготвя за ездата. — Той не се и опита да я докосне. Страхуваше се, че ако телата им се допрат, нямаше да може да направи онова, за което се готвеше. Защо тя не му пожела довиждане?
— Искаш ли да ми кажеш нещо, преди да тръгна? — внимателно попита той.
Без да се обръща, тя бавно поклати глава. Не, нека да тръгва бързо и да сложи край на тази разсипваща я мъка. Тя пое въздух на пресекулки. Но сълзите не спираха да се стичат, те образуваха солени бразди надолу по хладното й лице.
Той се обърна и тръгна към лагера. Изкушаваше се да се затича след него, да го помоли да остане или да я вземе със себе си. Трябваше да наложи цялата си сила и воля, за да не го направи. Той беше Уанмди Хота — свирепият и легендарен сиукски воин. На първо място беше индианец, а на второ — мъж, първо беше Сивия орел, а после — неин съпруг.
Отпусна се върху песъчливата земя. Сложи ръцете си на един голям камък и облегна мократа си буза върху тях, сълзите сега се стичаха по ръката й и камъка. Тя се сви до него, все едно че той можеше да я защити от мислите й. Къде сбъркаха? Само ако можеше да се върне към онзи миг, когато се приближи до него, а той стоеше дълбоко замислен. Ако му беше казала нещо различно и се бе държала другояче, сега нямаше да е тук сама, докато любимият й се готвеше да заминава. Щом той се разсмя от радост и я прегърна, тя не биваше да проваля крачката към примирието. Шали се унесе. Чувстваше се като вцепенена, като статуя на любовната мъка. Внезапно чу тропота на копита. Без да вдига глава, знаеше кой приближава. Стегна се, за да го остави да замине, без да накърнява гордостта си.
Той дръпна юздите на коня си Апалуса. Вгледа се в красивата жена, която бе смисълът на живота му. Изглеждаше му тъй уязвима, тъй дребна, толкова измъчена… толкова близо и толкова далеч от него. Не бива да се поддава. Ако слезе и я прегърне, нямаше да замине.
Той се надяваше и се страхуваше, че тя ще го спре, но Шали не го направи. Обзе го облекчение и съжаление.
— Трябва да се върнеш в лагера, Шали. Не бива да оставаш тук сама. — Чудеше се защо не го поглежда, не му казва и довиждане, тъй като не знаеше, че ако бе рискувала да стори каквото и да е, сърцето й щеше да се пръсне.
Тя не му отговори. Той недоумяваше дали не е заспала от изтощение.
— Чуваш ли думите ми, Шали? Спиш ли? Трябва да се върнеш в лагера, преди да съм тръгнал.
— Върви, щом трябва, тук съм в безопасност. Кой би посмял да нарани жената на Сивия орел освен самия Сив орел? — произнесе тя тихичко, тонът изразяваше болката й, а думите й почти не се чуваха от наведената й глава.
— Аз не искам да те нараня, Шали. Трябва да разбереш, че го правя заради нас.
— Заради нас ли, Уанмди Хота? Или за себе си? — поправи го тя тъжно.
— Не мога да ти предложа половин мъж, Шали. Трябва отново да стана силен.
Гордост! Винаги тая проклета гордост! Тя постоянно ги разделяше както бялата й кръв!
— Тук съм добре, не се безпокой за мен.
— Защо не ми казваш довиждане? Обичаят на белите не е ли такъв? — запита той, опитвайки се да протака.
— Защото не съм аз тази, която заминава. Защо трябва да следвам обичаите на уазичу, след като сега съм индианка?
— Не се сърди, че тръгвам — внезапно я помоли гой меко и покоряващо.
— Не те моля да останеш, нито пък се опитвам да те спра. Какво искаш да ти кажа? Решил си го, аз не се противопоставям.
— Довиждане, Шали — измърмори той на английски, тъй като нямаше такава дума на стиски.
А къде забрави „Обичам те и ще ми липсваш?“ Къде беше целувката й за довиждане и прегръдката й? Къде бяха думите за утеха? Напусто беше говорила преди. Ако ги повтори, те нямаха да имат никакво значение, след като тръгваше.
— Довиждане, Уанмди Хота — най-после изрече тя.
Известно време никой не помръдваше, всеки чакаше и се надяваше другият да наруши мълчанието. Най-накрая той сръга коня и се понесе в галоп, без да се обръща, слагайки край на мъчителната сцена. Шали вдигна глава и се загледа в прахта и в тъмната фигура, докато изчезна от погледа й, а после се разрида, което отне останалата й сила.
След малко някой я хвана — Бялата стрела я прегърна успокоително и й заговори тихо. Тя хълца дълго, а той я остави да се наплаче. Приличаше на обидено и изплашено дете. Защо Великия Дух призова Сивия орел да я остави в такъв тежък момент?
Щом Шали успя да се овладее, тя се вгледа в разтревожените му очи, пълни с обич и загриженост.