— Голяма чест ми оказваш. Колко щастлива може да бъде една обикновена девойка, ако привлече погледа на силен и красив воин! Без съмнение много жени биха искали да ги харесаш. Ти си силен и способен, ще станеш много добър съпруг. Трябва да претърсим пялата земя, докато намерим жена, достойна за теб.
Той се усмихна.
— Какво мислиш за Тасия? — запита той.
— Тасия… много е хубава. Нежна е и говори смирено. Сръчна е и е весела. Често пее, докато работи. Ще си помислим за Тасия — отвърна тя без ентусиазъм. Пошегува се: — Какво ще кажеш за Малката луна или за Пиала?
Той й отвърна по същия начин:
— Малката луна е кръгла като пълна луна, а Пиала е незабележима като най-дребната тревичка. Искам съпруга, а не напаст.
— Има една чудесна и деликатна жена, чийто мъж е на смъртно легло — нерешително започна тя, чудейки се дали той не предпочита девствена съпруга.
Очите му проблеснаха едва забележимо.
— Да, наблюдавал съм я много пъти, откакто Полегнатия храст се разболя. Но той се държи за живота като лисица за капан. Не е хубаво да пожелаеш чужда жена, докато мъжът й е още жив. Може да отиде при Великия дух още тази луна, но няма да издържи много зими.
Забелязвайки интереса му, тя го запита:
— След като си чакал толкова дълго, Бяла стрела, какво ще ти коства да изчакаш още малко? Сигурна съм, че Полежалия храст няма да види есенния лов на бизони. Той е слаб и стар. Не е тайна, че тя не искаше да живее с него. Нямат деца, а тя е по-млада от теб. Много приятна жена. Не заслужава ли да я изчакаш още малко? Тя е жена, която може да накара сърцето и тялото на един мъж да запеят щастливо.
— А ако тя пожелае друг воин, когато Полегналия храст тръгне по пътеката на духовете? — запита той сериозно.
— Как може да помисли за друг, след като знае как я гледаш? Няма по-добър мъж за женене в лагера — от сърце му каза тя.
— Какво ще стане, ако Полегналия храст умре, докато ме няма? Ако тя се свърже с друг, преди аз да съм се върнал? — настоя той нетърпеливо.
— Може би някоя игрива тревичка ще прошепне нещо в ухото й. Ако „случайно“ научи за твоя интерес, тя ще откаже на всички, дока то ти се върнеш. Когато падне снегът, ще топли леглото ти — закачи го тя, а после се изчерви.
Той се засмя от сърце.
— Другите ще се смеят и ще си помислят лошо за мен, ако ме чуят да говоря за жената на друг воин, която все още топли леглото му.
— Не и ако само Тревистите очи и бъдещата ти жена знаят за тези планове. Хитро ще я поразпитам да разбера какво мисли и чувства към теб. Ако очите й блеснат, аз ще й намекна да почака завръщането ти.
— Може и така да стане — завърши той весело.
Поприказваха още известно време, преди да се върнат в лагера.
Скоро след като се нахраниха, Бялата стрела си тръгна, за да се подготви за утрешната езда. С помощта на Шали той щеше да спечели най-хубавата жена след нея в лагера…
Ловните групи бяха разделени на три. В тях имаше мъже и жени. Мъжете щяха да убиват огромните животни, а жените щяха да ги следват, за да ги одират и разрязват. Няколко смелчаци щяха да докарат натоварените каручки в лагера и отново да се върнат за друг товар. Беше опасна, кървава, изтощителна, но необходима работа, която те вършеха всяка пролет и есен. Но си заслужаваше, в нея бяха ангажирани половината жени от племето, а другата половина участваше в есенния лов.
Бяха оставени мъже, които да охраняват лагера и да ловуват за семействата. Воините и бъдещите воини вървяха след гръмотевичните копита на морето от космати животни, които покриваха Равнината. Шумното им приближаване или отдалечаване се чуваше от мили разстояние. По-младите мъже бяха избрани да пренасят кожите и месото в лагера, за да не се развали и да не привлече апетита на лешоядите и койотите. Всяко задължение се изпълняваше с вещина и покорство, тъй като такъв беше животът на индианците.
За всички имаше много работа, а Шали скърбеше и за липсващия си съпруг. Изминаха още три дни и тя работеше до премаляване, за да може да спи дълбоко и да не скърби. Работеше така, че да държи под око Лия и да не й дава възможност за нови измами. Но с всеки изминат ден все повече я тормозеше някакво предчувствие.
И сто години да живее тук, нямаше да свикне на този кървав и миризлив труд. Стараеше се да мисли за нещо друго, докато работеше с останалите жени, тъй като това беше общо дело и облагодетелстваше цялото племе. В горещината се събираха насекоми, които ги измъчваха, а вонята от изсушаващото се месо и кожи беше непоносима. Често мобилизираше всичките си сили, за да спре гаденето си.
Разсейваше вниманието си с различни неща, тъй като нямаше любимо занимание. Нито веднъж тя не отказа да участва в тази важна задача за живота в откритата Равнина. Стягаше се и се преборваше с някоя упорита кожа, за да я запази като резерва за кърпеж. Умело изрязваше месото и тлъстините от вътрешната страна. Трудната работа идваше по-късно, когато я намажеха с мозък, за да я омазнят и омекотят. Страхуваше се, че нощем ръцете й миришеха и се будеше всеки път, щом ги приближеше до твърде чувствителния си нос.