Шали гледаше как Десет дни се качва на коня и запрашва. Бялата стрела беше казал, че съпругът й ще се върне тази вечер, което означаваше, че разстоянието не е много голямо. Толкова близо, любов моя, и все пак колко далеч…
Шали потисна мрачното си настроение и се огледа за сина си. Бързо и настоятелно му обясни какво трябва да прави в случай на нападение. Той изпъчи гърди и заяви, че ще се бие срещу бледоликите заедно с големите воини, тя го прегърна и каза:
— Не, синко, трябва да търсиш безопасност в гората. Един ден ще станеш вожд, трябва да пазим живота ти, докато израснеш висок и силен… като баща си. Трябва да се научиш да се биеш с омразните врагове. Няма смисъл да излагаш живота си още отсега. Трябва да ми обещаеш, че ще се скриеш в гората, ако нападнат лагера.
— Но, мамо, всички воини трябва да се бият.
— Но ти още не си воин, Сияйна стрела. Трябва първо да мислиш за своя народ. След баща ти кой ще ги води, ако по най-глупавия начин загубиш живота си, преди да си готов да се сражаваш? Не си ли спомняш как бледоликите те откраднаха, за да те разменят за баща ти? Могат отново да го сторят. Трябва да пазиш своя и неговия живот. Трудно е да се наблюдава и да се чака, но е необходимо. Има още да учиш, сине. Каквото и да стане, ако дойдат, ти трябва да избягаш. Дори и моят живот да е в опасност, не бива да поглеждаш назад и да се връщаш в лагера, докато не се размине. Разбираш ли ме? Обещай! — твърдо настоя тя. — Ти си силен и бърз, а има стари и болни хора, на които трябва да помогна да избягат.
— Добре, мамо — неохотно отвърна той.
— Ти си добро момче, Сияйна стрела. Един ден ще станеш голям вожд, но първо трябва да доживееш до този ден. Ти си много смел. Ако другите деца викат от страх, умири ги и ги успокой.
При тази сериозна задача той разцъфна и изтича при приятелите си, завладян от новата си роля. Шали разбираше, че трябва да го пусне да играе, че човек не бива да живее със страх и да се крие непрекъснато. Защо не могат да живеят в мир? Войната изглеждаше безкрайна.
Луната се бе издигнала точно над главите им, Шали я забеляза от вентилационния отвор. Твърде разтревожена, за да заспи, крачеше из шатрата, която тя и Жената костенурка бяха построили. Спомени за дните, прекарани с Малкото цвете и Наблюдателя на луната, изпълниха съзнанието й. Сълзи се стичаха по бузите й. Каква трагична и безцелна загуба на живот! Такава жестокост и омраза. Мигове като този я караха да желае все още да е в Англия.
Коленичи до сина си и нежно поглади косата му, докато той спеше спокойно. Колко е прекрасно да си млад и невинен, да не познаваш трагедиите в живота. Изви гърба си, който я болеше. Изправи се и се обърна. Почувства нужда от свеж въздух и се насочи към входа. Спря и остана с отворена уста.
Той беше влязъл като сянка — тих и безмълвен. Не помръдна, само впери очи в нея. Колко беше висок и красив! Как можеше шест дни да й се сторят като вечност, а сега да се стопят, сякаш са били само един миг? Стройното му тяло излъчваше сила и гордост, не личеше да е страдал от липса на храна и да е отслабнал от постите. Излъчваше здраве и покоряваща мъжественост. Лицето му беше безизразно, погледът — предпазлив. Дали да се нахвърли върху него възмутено и сърдито? Или да се спусне в прегръдките му и да покрие лицето му с целувки? Ако не го бяха извикали, колко още щеше да остане там? Какъв отговор очакваше той от нея?
Вълнуващият глас спокойно произнесе:
— При първите лъчи на зората трябва да тръгна заедно с воините. Пази сина ни, докато се върна с телата на убитите. Когато другите ловци са в безопасност в лагера, а телата на нашите хора бъдат погребани, аз ще тръгна да отмъстя на убийците им.
Тя чакаше. Само това ли имаше да и каже след тежката раздяла? Никакви мили думи. Отново щеше да тръгне — този път да се сблъска с опасности и смърт и пак нищо? Не му ли беше липсвала и не беше ли го боляло за нея? Никакво извинение и молба за разбиране и прошка. Бил е много близо, щом се върна след няколко часа. Нищо ли нямаше да й каже за тези шест мъчителни дни?
— Бялата стрела беше ранен. Говори ли с него? — запита тя, като се чудеше какво да каже и да направи, чувствайки се като непозната за този жизнен и привлекателен мъж.
— Говорихме на Мястото на воините. Той ще дойде с мен.
Бил е там? Значи се е върнал отдавна, за да се срещне с воините си. Върнал се е вкъщи заради своя народ, заради задълженията си, заради гордостта и отмъщението… а не заради нея.
— Разбирам… — прошепна тя.
Ако му е простила, защо не се спусна в обятията му и не казва, че го обича? Дали раздялата въобще не й е подействала? Не успя да попита Бялата стрела за нея в присъствието на другите. Защо все още беше тъй далечна и обезпокоително мълчалива? Щеше ли отново да го отхвърли, след като тялото и мислите му бяха пречистени? Той копнееше да я прегърне, да я целуне, да се люби с нея. Защо не се втурна към него и не му каза, че вече всичко е наред? Той отново беше силен и чист. Тя не копнееше ли за него, тъй както той за нея? Не разбираше ли, че той скоро ще предизвика Птицата на смъртта? Дали е намерил тялото й отново, а е загубил любовта й? Глождеха го самота и желание.