ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Може би неговата красива Шали беше само горда и упорита или пък се чувстваше дълбоко обидена. Едно време смяташе, че я познава по-добре от себе си. Ако това е тъй, имаше само един начин да го открие — да направи първата стъпка. Той беше причината за разрива, той трябваше и да го наруши. Не можеше да си представи какво ще прави, ако е сбъркал.
Бавно тръгна напред с плавни и решителни стъпки. Мускулестото му тяло от години му служеше като силно и смъртоносно оръжие, въпреки че беше гладко и прекрасно. Бронзовата му плът блестеше. Тъмните му очи святкаха като два къса скъпоценен обсидиан. Изключително красивото му лице с благородни черти беше напълно овладяно. Приличаше на млад, мъжествен бог.
Спря на три сантиметра от нея, ясно усещайки учестеното й дишане и трепет. Видът му я хипнотизираше. Погледът й се плъзна по тялото му и се вдигна нагоре. Черните му очи се я изпиваха — образът й го бе съпровождал ден и нощ по време на пречиствателния ритуал. В онази пещера желанието и любовта му се увеличиха, докато злото и слабостта напуснаха тялото му. Той вече се чувстваше цялостен и жизнен, чист и силен. Нетърпеливо чакаше да се прибере у дома, отслабналото му тяло се възстанови само за един ден от задължителното постене. Но ветровете на войната отново развяваха силните му криле.
— Шали — заговори той нежно, а после внезапно спря. Как да започне?
Изплашена от тайнственото му държане, тя дрезгаво запита:
— Искаш нещо да ми кажеш ли?
— Не изглеждаш щастлива, че съм се върнал.
— Времената са тъжни, Уанмди Хота. Много наши хора бяха най-жестоко убити. Сините куртки отново те предизвикват. Твоят народ се нуждае от ръководството и силата ти. Само ти можеш да се справиш с това ужасно дело — тихо му отвърна тя, разкривайки само явната си тъга и увереността в силата му.
— Ти също ли имаш нужда от мен? — запита той, като я наблюдаваше.
— Аз съм твоя съпруга. Жена, която има нужда от съпруга си — предпазливо прошепна тя, а очите й не се откъсваха от неговите.
— Не исках да кажа това. Нуждаеш ли се от мен? От мен, Уанмди Хота? — дрезгаво поясни той, чувствайки колко е недоверчива и несигурна.
Но Шали държеше той да отговори на нейния въпрос, преди да му разкрие копнежа си по него.
— Ти нуждаеш ли се от мен? Нямаше те много дни, не ми изпрати никаква вест. Толкова много луни ли ти бяха необходими, за да решиш дали ме желаеш и имаш нужда от мен? Днес се връщаш само защото твоят народ изпрати да те извикат. През всичките тези дни те са знаели къде се криеш, само аз не знаех. — Гласът й беше изпълнен с мъка, а очите й издаваха борещите се в нея чувства.
Възможно ли е тя да смята, че не му е липсвала? Че не го боли за близостта и допира й? Той не победи ли злото у себе си, за да се върне като пълноценен мъж при нея? Тя познаваше обичаите му, но не проумяваше важността и значението им. Неговото заминаване й се струваше като изоставяне, като мъчителна раздяла в момент, когато имаше нужда от него. Унилият й вид показваше убеждението й, че той се е върнал заради своя народ, а не за нея! Но това не беше вярно.
Той поклати глава. Внимателно я хвана за брадичката, повдигна главата й и се взря в очите й.
— Не, Шали, не е така. По пътя към къщи срещнах Десет дни. Аз съм отново Сивия орел — воин и мъж, достоен за любовта на моя народ и на Великия дух. Тялото и съзнанието ми са пречистени от злото и поражението. Преди всичко друго аз се връщам при теб.
Тя се изуми от първите му две твърдения.
— Ти си идваше тази вечер? — запита с очакване тя, молейки се да го е чула правилно. А последното му изречение затопли душата й.
— Да, мъничка моя. Дните и нощите бяха празни и дълги без теб — промърмори той с ниския си омайващ глас.
Сълзи от радост и облекчение бликнаха от зелените й очи.
— Толкова дълги и толкова самотни, Сив орел — веднага се съгласи тя. — Не мога да ти опиша колко ми липсваше. Всеки ден се молех да се върнеш бързо невредим при мен. Всяка нощ ме обземаше все по-голям страх от забавянето ти. Но ти никога не си бил побеждаван или обзет от зли сили. Всички направихме грешки и страдахме заради кратки моменти на слабост. Ако беше съвършен и чист, тогава щеше да си Уакантанка, а не Сивия орел. Обичам те и се нуждая от теб. Ти се самообвини твърде сурово, а аз те обичам толкова много, че се страхувах да не те загубя. Може би моята болест ни направи напрегнати и ни накара да постъпваме както не биваше. Обидих те дълбоко, за което съжалявам. Тези моменти бяха трудни за нас, но те не успяха да унищожат любовта ни. Между нас вече няма никакви сенки.