— Сив орел — обади се тихо Говорещата скала, прекъсвайки мислите на воина. — Разузнавачите нищо не са чули и видели.
— Разузнавачи? — повтори си той наум и някакво особено чувство на възмущение и студенина го обля. Разтърси глава, за да прогони от неканените мисли. Защо тази вечер трябва да си спомня за тях?
Насили се да проумее мислите на белите. Внезапно се изправи и пое дълбоко дъх.
— На конете, Говореща скала! Предай на останалите! На погрешно място чакаме Сините куртки, те ще нападнат лагера от другата страна!
Докато воините Оглала бързо се качваха на конете, в лагера се случи друг любопитен епизод. Шали бе внезапно събудена от една голяма ръка, притиснала устата й, за да не извика. Някой хвана ръцете й и ги притисна към земята над главата й. Беше оставена на милостта на някакъв неизвестен нападател, облечен в тъмносиньо и жълто. Безпомощна и разтреперана, очакваше съдбата си.
Дали любимият й ще се върне в лагера и ще намери, че всички са мъртви, всички, които познаваше и обичаше — избити, докато той преследваше заклетите си врагове? Спомни си за мен, моя изгубена любов, молеше се тя пламенно. Сияйна стрела… прости ми, че не можах да те защитя, синко. Велик дух, помогни ни!
Мъжкият глас прошепна на английски:
— Моля се на Бога да не съм сбъркал шатрата. Не се страхувайте, мадам. Искам само да говоря с Шали, жената на Сивия орел. Казват, че е полубяла и говори английски. Вие ли сте Шали?
Тя моментално спря да трепери, докато се взираше в него по-скоро от объркване, отколкото от ужас. Не се съпротивляваше, но и не отговори.
— По дяволите, жено! Ти ли си Шали? Не ме ли разбираш? Няма да мине много време и войниците ще нападнат лагера. Трябва да събудиш хората, или ще ви избият — тихо нареждаше той, страхувайки че, че е попаднал в чужда шатра. Но жената изглеждаше полубяла.
Ужасеният й поглед му подсказа, че думите му наистина достигат до съзнанието й.
— Виждам, че разбирате. Сигурно сте Шали. Ходжис, човекът, който залови вашия син и съпруг, планира тази нощ да нападне лагера ви, докато съпругът ви го няма. С хитрост му отвлякоха вниманието. Смятат да избият всички и да изгорят лагера. Предупредете вашите хора да избягате в гората — бързо я съветваше той.
Когато тя се опита да проговори, той помоли да не го издава, особено след идването му тук. Господ да му е на помощ, ако това се окаже фатална грешка, но той не можеше да позволи безпричинни убийства.
— Ако извикате за помощ, те ще ме убият и тогава нищо няма да може да спаси хората ви. Скоро очаквам повишение, което ще ми даде повече власт, отколкото на Ходжис. Тогава вероятно ще мога да спра тази безсмислена война.
Щом пусна ръцете й, тя седна и се взря в него.
— Кой сте вие? Защо идвате тук под прикритието на нощта?
— Аз съм майор Стърджис от форт Мийд. Опитах се да спра тазвечерната атака, но Ходжис има власт колкото мен, поне засега. Решил е да сложи край на властването на Орела, независимо как. Аз не мога да позволя убийства на невинни жени и деца. Надявам се, че ще възприемете следващото ми изявление правилно, мадам, но не бих искал някой да знае, че съм бил тук. Ако разберат, че обичам индианците, по-късно никога няма да ми се подчиняват. Примирието може да е много краткотрайно. Но се заклевам, че ще направя опити да го постигна. Надявам се, че вашият съпруг ще погледне на мен като на приятел, след като пощадих лагера му и неговия народ. Щом всичко се уреди, ще се срещнем и ще говорим насаме.
— Значи войниците се готвят да ни нападнат тази вечер и да ни избият всички? — запита тя уплашено, чудейки се дали да вярва на този дързък войник.
— Около полунощ. Съжалявам, но не мога да ги спра. Трябва да предупредите вашите хора. Засега само това мога да направя. Трябва да тръгвам, преди да са открили, че съм тук, в противен случай думата ми пред тях няма да струва и пукната пара. Разбирате ли какво ви казвам?
— Да, майор Стърджис. Бях отгледана като бяла и бях такава допреди шест години. Не разбирам как може да съществува такава дълбока омраза. Ще съобщя на мъжа си за безпримерната ви постъпка тази вечер. Той също желае мирът и щастието да се върнат по земите му. Липсват му песните, ловът и радостният живот, което ни е отказано от години с прииждането на белите. Животът е твърде кратък и ценен, за да се губи в безкрайни войни. Ще ви заведа до края на лагера. Бързо трябва да си тръгнете. Ако мирът не е само мечта, ще имаме нужда тъкмо от такъв мъж като вас. Никога няма да забравя добрината ви — тихо прошепна тя, усмихвайки се сърдечно.
— Виждам, че Сивия орел си е избрал достойна жена за съпруга. Умна и нежна, колкото е и красива. — Мила усмивка отпусна чертите му и освети небесносините му очи.