Сякаш никога не можеше да му се насити, тя безмълвно молеше за още. Отдадоха се напълно един на друг без никакви задръжки. Тя мяташе глава на една и друга страна, докато той дразнеше напрегнатите й гърди, Той трепна, когато усети топлите й ръце по тялото си, тъй като тя го възбуждаше по особен начин.
Когато най-накрая той влезе с лекота в пламналото й тяло, тя го прие с бясно желание и трескаво удоволствие, което друга жена не можеше да направи. С всеки блажен удар тялото му жадуваше все повече за нея. Плъзгаше се с нарочно забавени движения, сменяше се с диви удари. Всеки път, щом устните му се допираха до нейните или до гърдите й, тялото му се разтърсваше от желание. Но той държеше здраво поводите на дивия си жребец.
Пленена в омайващия свят на пламтящата страст, та му говореше неща, които никога не бе произнасяла. Телата им, устремени към една и съща цел, се движеха със съвършена съгласуваност.
Очите й блестяха от желание и любов и тя дрезгаво изрече:
— Сега, любов моя. Сега!
Получил очаквания знак, той проникна дълбоко в тялото й, докато и двамата достигнаха до екстаза. Устни, тела и души се сляха и избухнаха в пълно блаженство, което не можеха повече да потискат. В златното затишие след любовта те дълго лежаха притиснати, любувайки се на сладкото спокойствие.
Шали се привдигна на лакът и се взря в привлекателните черти на своя съпруг, спомняйки си за последните шест години, откакто беше дошла в тази огромна необятна шир и срещна този силен и неустоим мъж. В началото любовта им беше забранена и дива. По-късно, след като не можеха да се откажат от страстта си, се пребориха с всички сили, за да стигнат до дръзкия екстаз, който сега преживяваха. Дързък екстаз… как по-подходящо би могло да опише върховната точка на тяхната любов?
— Каква хитра лисица обикаля из главата ти, малка моя? — запита той, гледайки светлината, която се отразяваше в зелените й очи.
Тя предизвикателно прокара пръсти по бронзовите му гърди, после се засмя щастливо и съблазнително прошепна:
— Не е лисица, любов моя, а само един могъщ орел се разхожда из нея.
ЕПИЛОГ
В много отношения краят на септември 1782 година беше спокоен. Дните бяха меки, а нощите — хладни. Сякаш още не беше решила да промени лицето си, Майката природа представляваше прекрасно съчетание на лято и есен. Късният лов на бизони завърши успешно и индианците вече се готвеха за идващата зима. По това време на годината човекът и времето бяха в мирни отношения с природата.
Бяха минали месеци от страшното поражение на войниците от форт Хенри. Разказите за уговорения мир се носеха из племето, а също и във форт Мийд, където полковник Дерек Стърджис вече командваше силите на белите в областта, заедно с майор Холистър Трент, заместил Ходжис във форт Хенри. Никой не знаеше със сигурност какво се бе случило с майор Ходжис — един ден той просто беше изчезнал. Някои казваха, че е избягал от страх пред Орела, а други твърдяха, че е бил заловен в нечестна игра. Странно, но никой не се разтревожи.
Един радостен факт привличаше вниманието както на бели, тъй и на индианци: по време на мирните преговори не се случиха никакви инциденти. Известно време крехко примирие всъщност царуваше в откритата Равнина и в тучните гори, а упоритите и скептичните разсъждаваха, че това не може да е за дълго.
Бягащия вълк се възстанови след раните, нанесени му от бялата жена, която тъй трагично бе влязла в живота му. Но старият вожд беше много променен. Станал беше по-кротък, често вглъбен в себе си. Нито веднъж не заговори за бялата, нито пък спомена за нея, както и името на другия си син. Не си спомняше, че Шали знае за неговия срам и сърдечна болка, тъй като тя никога не се издаде, че в треската си й е направил признание. Но явно нещо мъчеше душата на стария човек и то постепенно изсмукваше енергията му. Ала хората го обичаха, имаха мир, все още нямаше нужда да обяви сина си за вожд. Но скоро и този момент щеше да дойде.
За принцеса Шали миналото беше мъртво както непризнатия син, който беше живял и умрял като омразен мелез, един привлекателен мъж, чийто истински произход никога не се разкри. Шали затваряше очи и си представяше прекрасната гледка на двама братя, подкарали конете си един до друг, побеждавайки всички, изпречили се на пътя им, братята, които си приличаха по външност и характер, братята, чийто живот бе докоснат и променен от една и съща бяла жена. Ако Поучуту все още беше жив, тя щеше да разкрие истината на съпруга си и да настоява да се одобрят. Беше твърде късно. Понесъл тежестта на ранга върху силните си рамене, съпругът й не заслужаваше допълнителен товар, който не би могъл да бъде свален или променен. Тези мъчителни спомени трябваше да бъдат забравени. С цялото си сърце тя се молеше това да стане…